ИСТОРИЯТА НА РОДА
Авори: Божан Ганев
Данка Ганева
Родословното дърво на нашия род Чорбаджийски, по линия на баща ми Кръстю Петков, проследихме до девет поколения, от родоначалника на рода ни Митър Г. Чорбаджийски, който се е родил през втората половина на осемнадесети век, до юни 2018 г., когато се родиха двамата ми по-малки правнуци.
Според първата версия произходът на името на рода Чорбаджийски се губи далече в Турското робство. Спомням си, че дядо ми Петко (Пешо) Кръстев Чорбаджийски ми е разказвал, че баща му е Кръстю, дядо му е Йовчо, а преди него е бил дядо Митър. В тази връзка в книгата си Илия Стефанов Петков „Страници за историческото развитие на село Бов“ (стр. 34) посочва, че през Турското робство в местността Луково овчарска колиба е имал Митър Г. Чорбаджийски, наред с четирите овчарски колиби на фамилиите Калеевци, Кардашете, Галаковци и Лудовци.
В далечното минало, броят на населението в село Бов е било малко. В близко съседство е имало достатъчно ниви и просторни пасища. С увеличаването на населението стопанската дейност около селото се разширявала и удобните за земеделие и скотовъдство земи са оставали все по-далеч. Налагало се добитъкът да се изкарва далече на паша и не е било възможно да се връща в селото всяка вечер. По този начин възникнали отделни кошари. Около тези кошари започват да се разработват ниви, които постепенно с изсичането на гората се увеличавали. С течение на времето гората и земята тук стават частна собственост. Всяко семейство, освен къщата си в село, се сдобило и със своя кошара, с обработваема площ около нея. Където се пренесла по-голямата част от стопанската дейност на семейството. Налагало се някои от членовете на домакинството да остават да живеят по-дълго време там, което не е било позволено от османските порядки. Тогава за да бъдат по-скрити от турците къщите и стопанските постройки са се намирали надолу в гората под откритата част на терасата на местност Луково. Даже, чак през 1920 г., когато Иван Вазов обикаля местата около село Бов отбелязва: „Тия ниви и кошари по планинските стръмнини селяните тук ги наричат „държави”. Бедни малки нещастни държави! Колко труд, мъка, търпение костуват на владетелите си” (При шумът на Искъра, Иван Вазов, т. XI, 1956 г., стр. 51).
Именно такава била овчарската колиба в Луково на Митър Г. Чорбаджийски. Той е живял през втората половина на 18-ти и началото на 19-ти век. Как се е казвал баща му можем само да гадаем, по инициала Г. – Гацо, Георги.
Синът му чорбаджи Йовчо Митров е бил буден и предприемчив човек. Говорел е турски. Селяните са го уважавали и са слушали съветите му. Защитавал ги е пред турците. Станал е заможен чрез търговия и добра организация на домакинството си. Обикалял е околните села през есента и е изкупувал овни и агнета, които е продавал напролет в Цариград. Така той позабогятял и станал състоятелен, влиятелен и авторитетен бовчанин. При обиколките си се е запознавал с новостите и ги е пренасял в селото. Според втората версия за произхода на името на рода от тогава родът се нарича Чорбаджийски.
Даскал Петко поп Иванов пише в спомените си, че поп Никола от род Поповци на младини бил забелязан от дядо Йовчо чорбаджията, който го поканил да дойде за учител в село Бов, защото до тогава не е имало такъв. Учителствал е 3 години и същият дядо Йовчо, като видял неговите способности го оценил, като му предложил да го запопят, защото както се изразил същият, не бивало да си губи времето с десетина деца, колкото са били тогава, а ще е по-полезно за селото като стане свещеник. Никола приел предложението и бил ръкоположен чак в Пирот, защото тогава в София не е имало духовник – митрополит или епископ, който да го ръкоположи.
Потомци на Митър Г. Чорбаджийски е и фамилията Гацови. Не можахме да проследим точно връзката. Но най-вероятно син на Митър Г. Чорбаджийски е бил и Гацо Митров Чорбаджийски, който вероятно е родоначалник на фамилията Гацови, които и сега имат къща в махала Луково. Гацо Митров, който е срещнал двама Ботеви четници в местността „Обреща“, приютил ги и ги нагостил, според спомените на Даскал Петко поп Иванов.
Син на чорбаджи Йовчо Митров Чорбаджийски е Кръстьо Йовчев Чорбаджийски. Той е участвал в предосвободителното движение като четник. Известен с участието си в организираната „Бовска завера“, която е описана по-подробно в материала „Предания за защитници на родината от село Бов“[i] от поредицата „Бов шепот от миналото“.
Жена на Кръстьо Йовчев е Лица (от Лакатник) . Тя е била инициативна и добра стопанка. Те имат трима сина – най-големият Петко (Пешо), Димитър и най-малкият Ганчо и сестра Мария. Братята са известни като братя Кръстеви. Разликата в годините между тях била съществена и известно време Пешо Кръстев Чорбаджийски се грижел за малкия си брат Ганчо, докато той бил дете.
Жена на най-малкия брат Ганчо беше стрина Славена. Те имат един син и три дъщери: Владимир, Дафинка, Павлинка и Захаринка. Дафинка има дъщеря Маргарита. Владимир има син. Захаринка няма деца. За съжаление не можахме да съберем повече данни за наследниците им.
Жена на дядо Димитър е Гена от род Поповци. Гена е сестра и на даскал Петко поп Иванов. Така се сродяват двата рода - Чорбаджийски и Попския. Те имат две дъщери – Николина и Милка. Съпруг на Милка е Пеньо. Повече материали за потомството на Димитър Кръстев, може да се почерпят от материала за рода Поповци на братовчедката Людмила Петрова. От там и почерпихме материал за допълването на родословното ни дърво. Благодарности!
Петко Кръстев е роден през 1876, годината на Априлското въстание, в село Бов. Има прогимназиално (основно) образование. Учил е в с.Бов и с.Лакатник. Професията му е земеделски стопанин. Добре е поддържал планинското (земеделско и скотовъдно) стопанство в махала Луково. Бил е вярващ християнин. В дома му всяка сутрин и вечер се четяха молитви. Той и жена му баба Гена бяха кръстници на много хора от околността. По този повод в дома им на Великден се събираха много бовчани и си разменяха погачи с тях.
Петко Кръстев е участвал в Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война в състава на Втора българска армия, която през Балканската война е щурмувала Одрин. Бил е кавалерист и по-късно артилерист. Награден е с два ордена „Кръст за храброст” и е произведен в чин подофицер. Отсъствал е от дома си седем години. Близките му са мислели, че вече няма да се върне и са го оплаквали. От фронта си е донесъл у дома седла, сабя и сбирка от разнообразни гилзи. От войната е съхранил много спомени. На първо място за ентусиазма в победните атаки срещу турците в Балканската война и преиначения от бойците възглас от „Напред на нож” в „По пет на нож”. В следващите войни преди всичко идват спомените за мизерията, глада, болестите. Цял живот не е успял да се освободи от миризмата на плесенясал хляб и усещането по ръцете и миризмата на кръв. Когато се изправил след падане в боя и поискал да стреля, ръцете му залепвали и се плъзгали по оръжието. Това не било кал, а полусъсирена кръв на паднал до него другар-войн.
Петко Кръстев е починал е на 6 май 1956 г. в с. Бов, махала Луково.
Съпругата на Петко (Пешо) Кръстев е Гена Григорова от известния род Топалийски от село Осиково (сега Миланово). Родена е през 1873 г. Тя била най-малката от три сестри. По-големите били Санда и Еленка. Еленка имала син Гъргор. Баба Гена е била със силен и твърд характер. Поддържала е стопанството и се е грижела за образованието на децата при дългото му отсъствие от дома по време на войните.
Забележителна личност от рода на баба Гена е Стоян Терзийски от село Дупни връх (сега Дружево), фотограф и наблюдател на първия в света самолетен полет, провел разузнаване и подготвил пускането на бомби на чужда територия – над Одринските позиции през Балканската война през 1912 г..
Баба Гена и дядо Пешо Кръстеви имат три деца. Двама синове: Цветко Петков – юрист, областен деятел и народен представител и Кръстьо Петков – икономист, учител и кмет в с.Бов и дъщеря Линка Петкова поп Иванова – учителка в с.Бов и трима внуци: Емануил Цветков, Емил Петков и Данка Кръстева.
Линка Петкова Кръстева (поп Иванова) е начална учителка през целия си трудов стаж в с. Бов. От 1924 г. е омъжена за даскал Петко поп Иванов от Попския род. Така за втори път се сродяват двата рода. Той учителства с селото повече от 35 години. Бил е и средищен отговорник на училищата в с. Бов, Гара Бов, Церово и др. Син е на дългогодишния свещеник в с. Бов отец Иван Николов Гергов. Дядо му отец Никола Гергов също е бил свещеник. Имат един син Емил Петков.
Безспорно най-изявения представител на рода Чорбаджийски е депутатът Цветко Петков, допринесъл много за района на Бов. Повече за него и за брат му Кръстьо Петков може да прочетете в материала „Братята Петкови от махала Луково“[ii]. В допълнение ще разкажа една случка, която ни разказа Димитър Леков от махала Луково. При откриването на сградата на гара Бов (1932 г.) се провежда тържествено събрание. Кръстьо Петков произнася трогателна патриотична реч, която просълзява хората. Министърът на транспорта, който присъства на събранието също е трогнат. Той поздравява Кръстьо и официално го кани да постъпи на работа в София в Министерството. Кръстьо отказва: „Ще си остана тук. Имаме толкова много работа”. През 1930 г. се оженва за учителката на гарата Божана Атанасова Дойчинова (Митева).
Божана Атанасова Митева (01.01.1910 – 26.11.2007) e родена в с. Богьовци (община Костинброд, област Софийска). Средно образование завършва в София, III девическа образцова гимназия, педагогически отдел през 1929 г. Висше образование завършва задочно по руска филология Софийския университет през 1951 г.
Божана Атанасова работи като учителка всеотдайно и с много обич към децата шестнайсет години на гара Бов от 1929 до 1946 г. Учи учениците от Бов и махалите към нея на четене писане, нравствени добродетели и патриотизъм. На това се дължи и уважението на учениците и родителите им към нея до сетния й дъх. Упорито и методично създава организацията на учебния процес при специфичните местни условия като преодолява много трудности. Ръководи ученическото въздържателно дружество, организира театрални изяви на учениците, взима участие в учителската театрална група ...
Няколко години след неочакваната смърт на първия и мъж Кръстю Петков (1932 г.) се омъжва повторно (през 1936 г.) – за антифашиста Кирил Митев (1900 - 1982), тогавашен директор на училището на гара Бов. Има три деца: Данка - агроном и научен работник, Искра – университетски преподавател по английски и Огнян – дългогодишен дипломат и посланик.
От 1946 г. до пенсионирането си учителства в София в 9-та прогимназия, 10-то средно училище и II вечерна гимназия. Божана Атанасова е участвала дълги години като певица в хор „Септемврийци.”
Емануил е син на Цветко Петков и жена му Мария. Като млад на Бов го наричат Тарзан, поради атлетичното му телосложение. В 11-ти клас е изключен от училище заради това, че е син на осъден от Народния съд. Завършва училище задочно. По това време той прочита книгите на Ленин и Сталин, за да види какво представлява идеологията, заради която е екзекутиран баща му депутатът Цветко Петков. Работил е в администрацията на Светия Синод. Поддържал е приятелски отношения със сегашния Патриарх Неофит. Дъщерята на отец Григор Цонев, Траянка е съпругата му. Така се сродяват и родовете Чорбаджийски и Караджовски. Те имат син Цветислав.
Синът на Линка и Даскал Петко поп Иванов, Емил Петков е завършил семестриално Военна академия и Право в Софийския университет. Но не са му позволили да се дипломира, заради екзекутирания от Народния съд Цветко Петков. Работил е в млекопреработвателния комбинат „Сердика“. След промените от 1989 г., малко преди смъртта си, той получи дипломите си за две завършени висши образования. Жена му се казваше Емилия. Имат трима сина – Здравко, Илиян и Ивайло.
Съпругът ми Любен Ганев (1929 – 2015) е роден в с. Люта (сега Владимирово, област Монтана). По професия беше електроинженер. Почти целия си трудов път работи в Института по електротехническа промишленост в София, където заема и редица ръководни длъжности, включително и директор. Многократен изобретател. Имаме дъщеря и син, две внучки и трима правнука.
Това е историята на рода Чорбаджийски. Един български род, за който превратностите на времето са оказали своето съдбоносно влияние. Да си спомним с обич за тях.
[i] Бов - шепот от миналото, книга втора, 2016
[ii] Пак там
