ПРЕДАНИЯ ЗА ЗАЩИТНИЦИ НА РОДИНАТА В СЕЛО БОВ
Автор: инж. Божан Ганев
ИЗ “ПОЕТИЧНА ВЪЗХВАЛА ЗА БОВ”
Автор: Иван Боев
Предания за защитници на родината в село Бов
инж. Божан Ганев
„Гора зашуми, вятър повее, Балканът пее хайдушка песен“
Христо Ботев
Село Бов, наистина, е скрито навътре в Балкана, но никога бовчани не са били изолирани от живота в страната. Това се вижда и от историята на селището и от преданията и спомените за славните дни за борбата на бовчани срещу османските нашественици.
Преди години, когато животът е имал бавен и спокоен ход е позволявал много свободно време за споделяне на преживелици и спомени, за разкази и приказки, запазени в паметта на хората. Вечер след работа, в почивките на полето, около пастирския огън в съседските седенки в приятни разговори са скъсявани свободните часове и особено дългите тъмни зимни нощи с увлекателни разкази за случки и патила. Много от тях са доукрасявани с въображение в резултат от спонтанното желание за повече героизъм и колорит на разказите. За да бъдат по-интересни и по-вълнуващи! Днес животът е динамичен, забързан, а телевизията, компютърните технологии с безграничните социални мрежи отнемат вниманието и миналото потъва в забрава. И за да не става това, събирането и съхранението на спомени е с голямо значение, за да се познава миналото от потомците. Неоценима предвидливост са проявили читалищните деятели в Бов, които са събрали през седемдесетте години на миналия век данни от бовски жители, имащи допир до преразкази и предания из историята на село Бов.
Тук споделям някои от преданията и легендите, до които съм се докоснал.
Мираж от далечното минало
Смесени чувства на омая и гордост са изпълвали мисълта на минаващите през местността „Гергов рът“, преди да се навлезе в гората в местността „Кашница“ по пътя от махала Луково към гара Бов. Преданието разказва как в полунощ и само в полунощ от нанадолнището от към Искърското дефиле излизат конници в строй с щитове и в брони. Начело им яздел самият цар Шишман – целият в лъчиста светлина. Даже се чувало чаткането на конските копита по каменистата местност. Дали, наистина навремето са минали от тук наши конници, когато са настъпвали поробителите – османлии е историческа загадка. Видението се е запечатало в народната памет и е останало там като една фантастична мечта с съзнанието на поробените, превръщайки се в образен мираж.
Майка ми Данка Кръстева си спомня как дядо и Пешо Кръстев Чорбаджийски е описвал тази картина много фигуративно и с вълнение. Дори е казвал, че като минавал по тези места с коня нощем в шума на вятъра, отекващ в скалите и дърветата е чувал заглъхващ конски тропот.
За манастира „Седемте престола“
Землището на село Бов граничи с манастирките имоти на манастира „Седемте престола“. За този манастир Иван Вазов е написал стихотворението „Клепалото бие“. След един победоносен бой на цар Иван Шишман с турците се срещнали седем шишманови боляри и се спрели на мястото, където е манастира сега. Един от тях в знак на благодарност пред Бога, изказал желание да построи църква, а в бъдеще манастир. Неговият ентусиазъм бил подет и от другите шест боляри. По тази причина понеже никой не остъпвал те се скарали и извадили мечове да се бият. В този спор те решили да построят сградата със седем престола.
За връх Гарван
Друго местно предание разказва за събитията, свързани с връх Гарван. Този връх се намира на североизток от с. Бов и е надвесен над махала Луково. Сега там се издига телевизионната кула.
При нахлуването на турците в района на селото бовчани са оказвали съпротива. Част от зашитниците се скрили от нападателите в гората под върха. Там, след безмилостна битка, били обградени и избити. Телата им останали открити и непогребани. Дълго след това летели гарвани и грачели около върха, хранейки се с тленниите останки на защитниците (с леша). Затова и върхът от тогава си е получил името „Гарван“. Наричат го още и с второто му име „Лешке“, което идва от трагичния леш от телата на падналите под ножа на поробителите.
Махала Луково като кале
Разположението на махала Луково, често навява мисли, че в местността е имало предпоставки за укрепено селище. И действително според преданието, записано от даскал Петко поп Иванов в спомените му, махала Луково е била кале. По негово време личали два рова, които в миналото са били преграда за влизане в укрепената част. Местността вън от калето е била гориста и само през вратата е могло да се влиза. Противоположно на входа има местност, която се нарича „Колнико“. Според преданието там е било касапницата за защитниците на калето и завоевателите. И до днес в махала Луково има род, които носи името „Калейски“.
Друго предание говори, и че Луково е било в пределите на село Лакатник. Но заради убийство на жител от село Бов е било предадено като кръвнина за вечни времена на село Бов. Според спомените на даскал Петко поп Иванов махала Луково носи името си от дивия лук, който е растял там в изобилие.
Калето в Луково се е снабдявало с вода от чешмата „Моминец“.
За чешмата „Моминец“ в махала Луково.
Местността „Моминец“ също е свързана с Османското иго. Тя се намира в Североизточната част на Луковския хребет от където започват склоновете на корията под връх Яворец. Тук тече студена планинска вода от непресъхващ извор под гората. Водата тече от широка тръба в две каменни корита[1]
и е заобиколена от буйна растителност. От извора на Моминец са носели вода за пиене на големи разстояния живеещите в махала Луково. Например тук са идвали чак от местността „Колнико“. През робството къщите са били скрити в гористите склонове под махала Луково. След освобождението те са излезли на равнината на открито. Там са били всички: и Калейовци, и Сеизите, и Градинарете и всички останали родове.
Легендата разказва за съдбата на мома, която е била убита през турското робство, която се е явявала до чешмата впоследствие. За съжаление не успяхме да я възпроизведем.
За четата на поп Смагльо
В спомените си даскал Петко поп Иванов разказва, че в началото на деветнадесети век в село Бов е бил свещеник някой си поп Смагльо. Той е бил хайдутин и си е имал чета, с която пресрещал турци и ги ограбвал. Пушката му била с грамадни размери. Според преданието цевта и била разтег и половина (около два метра). Не е известно при какви обстоятелства, но впоследствие е била предадена на организираната по-късно Бовска завера (описана по-нататък в този материал). Този свещеник-бунтовник Смагльо е имал брат Влагьо. На негово име е наречена местността между село Бов и Луково – „Влагьови торища“. Живял е в местността “Kраище”. Поп Смагльо и брат му Влагьо са били скотовъдци. „Каменната страга“ в местността е била на поп Смагльо, а месността „Влагови торища“ е била на Влагьо.
Васил Левски при хайдушкото кладенче срещу махала Луково
Според разказите на жители на Бов по спомени на техни близки от времето на робството Васил Левски е идвал в село Бов и е давал указания за организиране на съпротивата.
По разкази на дядо Пешо Чорбаджийски, според неговия баща и други близки, Левски се е срещнал с бовчани и лакащани в гората по пътя между двете села, срещу махала Луково, под изворите в местността „Джобинец“. Там в буковата гора има кладенец, който е известен под името „Хайдушкото кладенче“. Разказвали старите хора, че там в гората, между двете села, съвсем на скрито между буките се събирали радетели за свободата. Това е ставало на малка поляна около около извора в корените на голям вековен бук. Там се срещнали и с Васил Левски, който им е дал идеята и напътствията за организирането за организирането на комитет, в който да работят за освобождението на България.
През 50-те години водата е каптирана за водоснабдяване на село Лакатник и през годините там е имало малък чучур с дървено корито за водопой.
Посещение на Васил Левски в местността „Вратеновица“
Според разказите на отец Григор Цонев има спомени на негови близки, според които Васил Левски е идвал два пъти на сборището на бовските заговорници в местността „Вратеновица“, край селото, близо до къщите на Стоян Пуцов и Леко Ганов. Той е слушал разказ на неговия дядо за интересна и приказна среща с Васил Левски.
Така веднъж двама бовчани – дядо Йовчо Ковача и дядо Стоян Пуцов, били в местността „Вратеновица“. Там седели в гората до чешмичка с дълго дървено корито сред зелена поляна и си говорели за иманярството. Около коритото били наредени плочи, обраснали с трева. Дядо Йовчо Ковача рекъл: „Оно, холан, Стояне, нали човек не знае. Може под тая плоча да има пари“ - сочейки една кална плоча.
И продължили да си приказват. По едно време из гората се показал, идвайки към тях от към Искъра, млад загорял от слънцето човек. Той учтиво поздравил старците, измил се и пил вода от чешмата и поседнал. Попитали го от къде иде. Той отговорил: „Ей от тука, край Искъра“.
След след като поседял и отдъхнал извадил камата си и срязал тревата на почвата около плочата, която преди това сочел Ковача. Повдигнал я и извадил една манерка с жълтици, които им показал. Казал им, че тия пари не са негови, а са комитски. И че с тях ще купуват оръжие, за да се борят с турците. И още им разказвал за комитските работи. Дори споделил, че е Васил Левски и ги попитал дали са чували за него. Те отговорили: „Па как да не сме чували“. Тръгвайки си той им поръчал като се приберат в селото да не казват, че са го видели до утрешния ден по това време. После може да раказват.
Васил Левски в Своге
При едно посещение на Васил Левски в нашия край, той отседнал в манастира Света Петка в село (сега град) Своге. Станало известно, че турците са научили за пребваването му в района и че ще се опитат да го заловят. Левски подразбрал за ситуацията. Бързо влязъл в магерницата, където намерил манастирския свинар. Сменили си дрехите. Тези на свинаря били порядъчно скъсани и кърпени. Почернил си лицето и подкарал манастирските свине на паша към местността „Грохотен“. Когато турците дошли в манастира Левски вече го нямало.
Ботеви четници в махала Луково
По разкази на даскал Петко поп Иванов
Известно е, че след гибелта на Христо Ботев във Врачанския Балкан, четниците се разпръснали и се спасявали кой както може – било по единично, било по групи. Двама от тях се появили в махала Луково в местността „Обреща“, в края на гората, от към Лакатник, от която излезли. Там с овцете си бил Гацо Митров Чорбаджийски. Те започнали да му махат с ръце и той отишъл при тях. Заговорили се. Те му казали да не се бои от тях и го попитали дали има с какво да ги нахрани и дали ще могат да пренощуват при него. Били облечени в черни дрехи с навуща и калпаци, на които не били свалили лъвчетата. Били обути в „панагюрски обуща“ (вид цървули). В навущата имали скрити забодени ножове, а в пояса ятагани. Единият имал и пищов.
Дядо Гацо ги нахранил с качамак и сирене и им предложил да нощуват при него в къщата. Бил женен. Те, обаче отказали и казали, че искат да преспят някъде навън. Поогледали се в двора и си избрали място пред кошарата под свода. Поискали „по една чергица“, ако има. И дядо Гацо им дал. Полегнали облечени като си сложили наметалата под главите. Поръчали му да ги събуди „като пропеят петлите“.
Сутринта станали преди преди да се обадят петлите. Поискали му нещо за ядене и той им дал пак качамак и сирене. След това бързо изчезнали в тъмнината. На тръгване му благодарили и му казали кои са. Поръчали му да не казва никому - нищо.
Ботеви четници в местността „Кръст“
Друг Ботев четник попаднал в местността „Кръст“. Там се срещнал с дядо Стамен, който живеел наблизо. Разказал му, че е от Ботевата чета, че са разбити и трябва да се укрие. Бил родом от Орханийските села, и не смеел да си отиде в къщи, защото се страхувал, че ще бъде забелязан и предаден на турците. Казал му, че носи пари и ги дал на дядо Стамен да ги пази. „Па като останем живи ще се разделим“. При дядо Стамен прекарал повече от година и половина до Освобождението.
Бовската завера
Революционен комитет в Бов за освобождението от турско робство.
За съществуването на революционен комитет в Бов има както предположения и догадки, така и фактически разкази, в зависимост навярно от достъпната информация на разказвачите. Отец Григор Цонев си спомня, че чичо му Кръстьо Цонев му е разказвал, че комитетът в Бов поддържал връзка с революционната организация в манастира „Седемте престола“, където отсядал Васил Левски. Той разказвал, че членове на рода с прякор Караджовци имали бачия (егрек) под връх Издримец. Жените на овчарите, които били със стадата на бачията ги посещавали, за да им носят храна и дрехи. Винаги се очудвали защо мъжете им правят толкова големи качамаци, които не могат да изконсумират. Те им обяснявали, че правят за себе си да има повече тъй като са си голяма дружина, а отделят и за кучетата. Фактически те заделяли качамак за комитите, които се отбивали при тях, но не споделяли за това с жените. Името на местността, където били овчарските егреци си останало „Караджовите бачии“.
За организираната завера в село Бов по-подробно разказва в спомените си даскал Петко поп Иванов. Създаването на Бовската завера е станало в землището на Кръстьо Йовчев в махала Луково – в местността „Ямите“. Мястото е било гористо, обраснало с гъст лещак около две ями, в които растат и високи дървета, намиращи се в малка низина сред ливада. Мястото било добре закрито от външни погледи. Събралите се там в сенките основателите на заверата били дванадесет - тринадесет човека. За войвода избрали Иван Пашов. Всички се заклели пред свещеника Никола Гергов, като целували Кръста и Евангелието, които им поднасял той. Кръстьо Йовчев обещал, че ще ги снабди с пушки. Наистина такива били набавени, но след злополучния край на Ботевата чета, във Врачанския Балкан, останали заровени в ямата. Много по-късно са намерени няколко ръждясали и изгнили.
Сборището на заговорниците било в местността „Вратиловица“ до къщите на Стоян Пуцов и Леко Ганов, за които разказва поп Григор Цонев. Там се е отбивал и Васил Левски, както беше описано по-рано в този материал.
До колко била напреднала работата на заговорниците от заверата се вижда от преразказаните спомени на съвременници от даскал Петко поп Иванов. В подножието на скалите, над гората в местността „Кашница“ пред и в легендарната пещера „Златната дупка“ се събирали участници в заверата. Те организирали правенето на кьорфишеци и леенето на куршуми. Местността е гориста и добре прикрита от странични погледи. Специалист по леенето на куршуми е бил Стоян Пуцов. Готовите кьорфишеци поставяли в кълчищни патрондаши, напоени с восък. В работата били включени и жени от селото.
Самата пещера „Златната дупка“ е близо до селото и мястото е удобно – гористо и добре скрито. В околността над пещерата и в самата пещера е имало оловна руда, която е била добивана по-рано през турско. Кога, как и къде е превозвана не е известно. Предполага се, че местността и пещерата се наричали „Златната дупка“, защото в оловната руда имало златни люспи.
Оловото и барута за бойните боеприпаси са докарвани от Враца в бурета. Натоварвали по две бурета на коне – едното с ракия, другото с барут. Оловото слагали по средата между дисагите. Обикновено го насичали на парчета и го поставяли в захлупци за сирене. Ходенето до Враца било често. Постоянен кираджия[2] бил Леко Сеизки. Прякорът Сеизки си е получил, именно заради конете, за които се е грижел. Сеизин на турски значи коняр. Във Враца Кръстьо Йовчев имал къща и кръчма с изба за правене на вино и казан за варене на ракия. Предполага се, че тази къща е била средищна във връзка с Бовската завера.
Заговорниците от Бовската завера са предавали направените от тях кьорфишеци и патрони някому, но не е запазен спомен кому. Загатвано е името на Мито Пенчев от Сгориград, но подробности не се знаят. Това си е останало хайдушка тайна.
Сякаш и природата е увековечила тези героични събития. От махала Луково и района на село Лакатник се вижда в отсрешния Врачански Балкан[3] легнал профил на главата на Христо Ботев.
Специална благодарност искам да изкажа на г-жа Елена Петрова, която любезно ми предостави писмени спомени на отец Григор Цонев и даскал Петко поп Иванов, сведения от които съм използвал тук. Благодарност изказвам и на майка ми Данка Кръстева за устно преразказаните ми спомени, който също съм включил в настоящия материал.
––––––––––––––––––
1. Няколко каменни корита са закупени и от дядо Кръстьо Йовчев през втората половина на 19ти век от село Гинци. Докарани са в Бов с шейни зимно време. Освен на Моминец – две са поставени още на Мацула, на Поповица – едно и други в Луково.
2 Превозвач на чужди стоки (от турски)
3 Намира се в района на местността „Кобилини стени“
Из “Поетична възхвала за Бов”
Иван Боев
Бовски песнопойци
Каква приятна мека бовска тишина,
от влакове среднощ не нарушена!
Снагата й? На ласкава жена.
Невинността? Да бъде й простена.
Изпълнила навред околовръст
простора между скалните върхари,
възправя като жива своя ръст,
веднага полунощ щом тук удари.
Отдръпва се смирено тя встрани
и сцената отстъпва на свирачи
и песнопойци бовски. До зори
не спускат от умора те клепачи.
Певци такива – соло и във хор,
едва ли има другаде в Балкана.
Надпяват се и водят вечен спор
кой пръв свирнята дивна е подхванал.
И млъкват славеите в тон един,
над нежен Бов щом пукне се зората.
Но само миг! И в ход непобедим
е златният оркестър –
двадесет и четири карата!
с. Бов, 28 май 2010 г.,
—
Дъсчена барачка
Над гара Бов парче земя изрових
от хълм скалист и с труд го оплодих.
Днес чакам да получа щедър добив
от всеки кълн,
животец що роди.
Изпъплям запъхтян на хълма стръмен.
Превит от сака тежък –
доземи почти.
И – рано станал, с поглед още сънен,
в градината си първом впивам аз очи.
За седмица е станала промяна.
Не вярвам просто на очите си дори.
Уж никой цели седем дни тук няма,
а погледът
промяна радостно лови.
Не ми се връща вечер след неделя
оттук обратно в столичния душен град,
где времето по график разпределям –
да имам пак –
след дни броени, път назад.
Че само сред природата красива
намирам очарован истински покой.
… А в петък вечер с мисълта заспивам,
че всичко горе вече е
в човешки бой.
София - Требеш, 17 септември 1997 г., 1 октомври 2006 г.,
—
Жълтата обител
На Огнян Митев
От гара Бов, погледнеш ли насреща,
ще видиш къща жълта.
Къщата на Оги!
Приятно хладна е през лятото горещо.
На хвърлей разстояние от Своге.
Но тук гостувахме пред Новата година.
Сковал бе мраз.
Навред бе плътно заснежено.
А вътре – дваж по-хладно. Нямаше камина,
ни печка, с цепеници сухи заредена.
Нарязахме дърва.
И огън криво – ляво
разпалихме едва след триста зора.
Навред димеше, но димът нали не сгрява
дори при здраво уплътнен прозорец.
Помогна да се сгреем спиртът.
Виното помогна.
Налягахме в час късен в стаята студена,
и мраз суров свирепо и съня ни погна.
Не мигнахме тогаз. Самият студ застена.
И днес, минавайки край гара Бов със влака
дори през лято знойно тръпки ме побиват.
От спомена за онзи мраз чак зъбките ми тракат.
А клетките в мен?
До една в кълбо се свиват.
София – Плевен, 27 декември 1999 г.,
—
Фрагмент от пейзаж
Гара Бов.
Нагоре криволичи
към селото асфалтовият път.
Трудно се възкачвам, но обичам
по-често да съм в този земен кът.
Сливам се с природата самичък.
С напиращия пролетен цъфтеж.
С въздуха прозрачен.
С хора птичи.
Обичам да съм насаме с Требеш.
Сякаш всеки храст, дърво се движат.
В мозайката живот навред кипи.
Цвят до цвят –
и бял, и жълт, и рижи.
Природата етюда си лепи.
Зимата пред пролетта отстъпва.
Снежинки сетни
над върха кръжат.
Сънена земята тук потръпва.
Разлиства се красивата бреза.
В този малък свят прекрачвам
и ставам
част от чудния пейзаж.
Идва край на тишината мрачна.
… Природата изпълва ме с кураж.
с. Бов – София, 21 април 2003 г.,
—
Маркиз Сен Бов
Обичам Бов с неистова любов.
В душата си побрах природата му дивна.
С късмет е явно бил маркиз Сен Бов,
тъдява щом встрани навремето е кривнал.
И днес мълва реди, че Калоян
помилвал го и в този край го е заточил,
и с участта на зет заврян
не Рим, а Искърския пролом му посочил.
Далеч от гибелта на Балдуин,
Сен Бов върхар красив избрал и се заселил.
И уж животът земен е един,
а жив останал е маркизът и доселе.
Дошъл България да заличи,
Сен Бов с недрата й завинаги се сраства,
та името му римско да звучи
и днес тук в шепота на дървеса и храсти.
А краят роден пак непокорим
стои изправен – гордо стръкче над Балкана,
за назидание на хваления Рим,
на всеки, дръзнал покорител да ни стане.
с. Бов, 27 август 2006 г.,
—
Среднощно шушукане
Една връз друга сливат се стрелките.
Среднощ е вече. В сън потъва село Бов.
Откъм дерето шепот от ракита
към мен въргаля се – бърборещо кълбо.
Невидим и неведом бях за мрака.
Поне така си мислех твърде отмалял.
След ден отминал чудеса не чака
човекът в мен, какво ли вече не видял.
Тъй взирах се от топлата тераса.
Внезапно парна ме догарящият фас.
Не ме смути ни болката от фаса,
и от прохладата съвсем не трепнах аз.
Че в шепот странен бях се аз заслушал.
Прииждаше от ракитака на вълни.
Шушукаше гальовно в мрака сгушен
денят – младенец, що в нощта едва кълни.
Природата гъмжи от тайнства разни.
И шепотът среднощен бе едно от тях.
Дорде простора мракът не опразни,
не дремнах – буден на терасата седях.
Тъй изгрева от Издримец дочаках.
Не всуе – чудо тъй с очите си видях:
триумфа на светлинен лъч над мрака,
от който – да не стане вечен, се боях.
с. Бов – София, 23 септември 2006 г.,
—
Лете в бовския балкан
Небето над балкана бовски се продъни.
Зъл облак синевата изведнъж погълна.
Помете вятърът
сено, листа и тръни.
Настъпи и в селото суматоха пълна.
Отвя откосите в съседните ливади
фурията му н,една.
Всичко се омеси.
Добре, че древен Бов късмет голям извадил
от памтивека той в живота си нелесен.
Земя върху скалата Бог благословил е.
Не чух от бовчани за нея лоша дума.
Отглеждат всичко тука –
от картоф до биле.
И свято пазят те на римляните друма.
Тук среща под небето родно всяка вечер
устройват често в мир
съвремие и древност;
омаяни от хора на щурците вечен,
се молят богу мълком да не е последна.
… Изнесе се май нейде лятната фурия.
И златен залез ловко очерта върхари.
А там –
от дън земята в мрачната курия,
камбанен меден звън от древността удари.
София, 5 септември 2008 г.,
