1. ПРЕЖИВЯНО ПРЕЗ ГОДИНИТЕ
автор: Вера Стаменова

2. ГОРЧИВИЯТ И СЛАДКИЯТ ХЛЯБ ОТ ЖИВОТА МИ
автор: Веселин Величков

 

ПРЕЖИВЯНО ПРЕЗ ГОДИНИТЕ
Вера Стаменова

Бов се римува с любов, затова жителите му са работливи, миролюбиви и родолюбиви.

В това исторически село, което носи името на римския пълководец маркиз сен  дьо Бьов,се омъжих и родих две деца – син и дъщеря. Те вече са семейни и имат деца.

Аз съм родена в далечните Родопи в село Триград, Смолянско, а всъщност съм от гара Лакатник. В Триград  баща ми бил разпределен на работа като горски лесничей. И така до завръщането ни в Лакатник.

В читалище „Светлина”в село  Гара Бов постъпих на работа като библиотекар на 1 април 1975 г. и работих цели 25 години. Тук преминаха най-хубавите ми години.

За навлизането ми в работата ми помогна секретарят на читалището Елена Петрова.

При постъпването ми на работа заварих 8000 тома  литература и 4 броя вестници и списания. Започнах закупуването на нови книги от книжарницата на бул. „Руски” в София. Затруднявах се коя книга да избера за възрастния читател и коя и колко за учениците и малките читатели, тъй като средствата бяха ограничени.

През тези години имаше много хубави моменти, но и голямо напрежение в работата, обаче младостта лесно се справя с трудностите.

Библиотеката се намираше в дъното на втория етаж на читалищната сграда. Налагаше се читателите да минават през киносалона, което беше много неудобно. Книжният фонд растеше. Наложи се да преместим библиотеката на първият етаж, където дотогава беше детската градина

След ремонта на старото училище детската градина се премести в него. Учениците се настаниха в ново модерно училище през 1976 година.За просторната и светла библиотека, която е на площ 82 кв.м., се наложи да закупим нови мебели – стелажи за книги, читателски маси и столове, библиотечно бюро, каталожен блок.

По това време такива се изработваха в с. Тънково, Хасковско. Заминахме със секретарката на читалището и ги поръчахме. Изработиха се по точни размери, съобразени с помещението. С колежките от Свогенска община, под ръководството на главните библиотекари  Василка Исаева и Виолета Гуркова, с помощта на десетичната таблица на Здравко Дафинов прекласирахме книжния фонд  и подредихме книгите  систематично азбучно по едностранните и двустранни стелажи в заемната - точно по библиотечните изисквания. Големият формат детски книги поставихме в специално изработените сандъчета и направихме детски кът.

В читалнята подредихме периодичните издания – вестници и списания. Тук намериха място справочници и енциклопедии, бюрото на библиотекаря с читателските картони и масите за читателя.

Нова библиотека, която открихме  през 1977 година! Всичко ново! Хубави пердета и  красив мокет, който подхождаше на мебелите. Положихме много усилия и труд, но успяхме!

В библиотеката направихме витрина „Нови книги”. Тя се сменяше при закупуването на нова литература. Сформирахме клуб „Млад любител на книгата”. В него влизаха най-активните читатели – учениците, като  Лили Гергова, Ани Асенова, Ани Михайлова, Петя Емилова, Михаела Христова, Валентин Иванов и др., които подлепваха и подвързваха детските книги - голям формат -  с картон, лепило и габари. С това се удължаваше животът на книгата, а в същото време бяха естетически издържани и действуваха възпитателно.

С нарастването на книжния фонд библиотеката имаше нужда от каталог. През 1978 година започнах да описвам всяка книга на специални каталожни картони, по отдели, и подреждах по изисквания – систематично азбучно. Председателката на читалището – Силвия Петрова, надписа красиво отделите - разделители. Възникна идея да работя под надслов ”от всеки дом читател”. За целта върху отпечатена техническа карта на Гара Бов  с червено квадратче отбелязвах къщите, в които има читател. Там където нямаше читател, насочвахме нашето внимание за привличане на читател, било то възрастен или ученик. Това продължи години наред. Тази карта я представях на библиотечни семинари, които организираше Окръжният съвет за култура – София, и запознавах колежките с постиженията ни. Броят на читателите растеше, защото бовяни са любознателни и със славно минало.

В чест на четвъртия конгрес на българската култура отчетохме, че нашата библиотека постигна мечтата си  и има от всеки дом читател. При постъпване на работа в библиотеката имаше 180 читатели, които ежегодно нарастваха и достигнаха до 500 броя при 1300 жители.

В помещението на втория етаж, където беше библиотеката, направихме  „Зала на приказките”. Радост за децата! Пристигнаха художници и започнаха да рисуват по стените герои от приказки -  „Снежанка и седемте козлета”, „Златното момиче”, „Баба и дядо”. Тази стена е стена с положителните герои от приказките. Срещу нея е стената с отрицателните герои „Баба Яга”, „Морският Нептун”, Русалката и т.н.

Дърводелец ни изработи ракли, които поставихме покрай стените. Застлахме ги с макат – изработен в Копривщица. На прозорците пуснахме кенарени пердета, а трикраките столчета допълваха интериора на залата. 

Открихме залата на първи март 1979 година с Баба Марта сред децата. Малките изнесоха програма, а тя им върза по мартеница. В залата провеждахме вълнуващи тържества. С настъпването на пролетта се провеждаше седмица на детската книга. Децата имаха възможност да чуят и видят живи писатели, автори на детските книжки. Със затаен дъх  децата слушаха писателите, задаваха им въпроси и съответно получаваха изчерпателни отговори.

Незабравима ще остане срещата с Атанас Душков. Толкова сърдечна, толкова мила и топла среща, че накрая му подарихме едно трикрако столче  от залата. За него столче за спомен, а за мен спомен, че го заплатих.

Срещите с писателя Петко Колев, Лъчезар Станчев и Георги Авгарски, който казваше: „Да се пише за деца е чудесно, това значи да се пише за надеждата”. Не мога да не спомена за срещата с Йордан Друмников. Докато рецитираха негови стихове и пееха песнички, той рисуваше карикатури и ги подаряваше на децата.

Срещите с Димитър Светлин, Чавдар Аладжов - те така владееха децата, че накрая на срещата децата се надпреварваха да им подаряват цветя.

В годините залата на приказките бе отворена за много мероприятия.

Закриването на седмицата на детската книга се отбелязваше с  карнавал – маскирани герои от приказките: „Кой съм аз?”, „Познахте ли ме?”и т.н. Така се нижеха годините и всяка бе по-различна от изминалата. Салонът винаги се пълнеше със зрители и родители, дошли да видят сътвореното от техните деца. След като научеха буквите, с учениците от 1-ви клас провеждахме тържество „Вече съм читател”, „Мога да чета”, „Зная всички букви” и т. н. Децата изнасяха програма под ръководството на учителите, а от библиотеката им подарявахме по една книжка за спомен.

По случай  Международния ден на детето в София се откри детската асамблея „Знаме на мира”. Група ученици – активни читатели на библиотеката, и с помощта на секретаря Елена Петрова посетихме Двореца на пионерите. Там разгледахме рисунки на деца от цял свят. Децата участвуваха в различни интересни игри. Накрая организаторите от Двореца подариха по една шапка  с емблемата на асамблеята  на всички за спомен. Возихме се в трамвая на приказките, специално пуснат за децата. В зала България слушахме концерт на деца от много страни.

С ученици от училището с ръководител Гина Райкова имахме възможност да отидем до комплекса „Камбаните”. Всички имаха желание да пипнат и чуят различните звуци на камбаните, донесени от различни краища на света.

Удоволствието бе неописуемо. Едно неповторимо и вълнуващо преживяване.

С учениците от горния курс провеждахме много рецитали и обсъждане на книги:

- по случай 90 години от рождението на Димчо Дебелянов проведохме вечер, посветена на творчеството му

- по случай 100 години от рождението на Йордан Йовков обсъдихме с учениците от 6-ти клас под ръководството на литераторката Иванка Ангелкова книгата му „Ако можеха да говорят”

- отбелязахме 100 години от Априлското въстание с богата литературна програма

- вечер, посветена на 1300 години България

- вечер, посветена на Елин Пелиновото творчество с драматизация на приказките „Баба и внуче”, „Правда и Кривда” и много други

- отбелязахме 85 години от рождението на Асен Босев с четения и драматизации на приказки

 

Тук е мястото да благодаря  на тогавашния директор на училището Найден Стоименов за разбирането и голямата подкрепа при провеждането на тези и още много мероприятия, както с присъствието на учениците, така също и с участието им в тях.

Във всички мероприятия, които провеждаше библиотеката, ми помагаше секретарят Катя Андреева - двете си помагахме и подкрепяхме. Читалището до късно светеше.

Всекидневно пред погледа ни е мраморната плоча на поета Александър Вутимски, поставена на входа на читалището.

Този даровит българин, оставил на българския читател литературно наследство не голямо по обем, но стойностно. Има нещо символично, че поетът е живял точно на това място , в Лагярската къща, където сега се издига читалищната сграда - в библиотеката се пази неговата стихосбирка. Мнозина знаят, че неговата майка се е казвала Севда и е бовянка. Тяхната къща е била в Своге, а неговият баща бил шивач.

Тази мраморна плоча поставихме по случай 60 години от рождението на поета. На откриването  присъстваха съставителите на стихосбирката: Л. Йорданов, Огнян Бояджиев, Леонид Грубешлиев, Александър Петрунов. Присъстваха и много гости и жители на Бов.

Зимните вечери провеждахме мероприятия с възрастните:

-  с Цилия Лачева обсъдихме книгата „Соната за три ръце”, много нейни почитатели взеха отношение

-  със Славейко Джалов обсъдихме книгата „Из дебрите на Еледжик”, залата беше препълнена  със слушатели.

-  незабравими ще останат срещите с Кинка Константинова, която бе сред нас многократно, с нея проведохме вечер на интимната лирика- водеща бе секретарката Катя Андреева.С присъствието на авторката обсъдихме книгата „Незабравяй” -  за едно момче от поправителен дом. Много читатели взеха отношение. Още една вълнуваща среща с нея, която бе посветена на юбилейното ни читалище. За вечерта бяха раздадени покани „ На чаша кафе с Кинка Константинова”. Поетесата бе неуморима, лъчезарна. Тя докосваше сърцата на слушателите. С нея времето спираше.

- с поетесата Карамфила Илиева проведохме среща и направихме обзор на стихотворенията и. Много от тях са написани в Бов. Тук тя имаше вила в кв. „Скакля”. Впечатлена от Бовските красоти ги вписва в стихосбирките:

„Закъснял дебют” и „Съхранена красота”. Създадоха се топли отношения между създателката на стихосбирките и присъстващите. Тя подари на библиотеката книги с автограф.

Наред с много други мероприятия не бих могла да проспусна „Вечер на интимната лирика”, посветена на творчеството на Дамян Дамянов.

- „Вечер, посветена на хумора и шегата -  първи април”- с програма, рецитали, сценки и много шеги

- Читателски конференции на тема „Никой не е забравен”

- С интерес слушахме литературни четения на млади автори от Свогенска община - Петрунка Георгиева, Росен Василев, Димитър Ненчев

Срещите със свогенските автори също пълнеха залата.

- С Андрей Видинов обсъдихме повестта „Вик сред канарите”. С голям интерес се слушаше и „Гневът на заспалите” -  с разкази и легенди.

-  Много забавно бе представянето на  книгата „Пръски по Искъро” с хумор и драми в епиграми от Симеон Найденов

- с Никола Николов, който ни разказа преживяното и видяно в Монголия, описани в документалната книга „Рамене за лък”. Нравите, обичаите на монголците са коренно различни от българските и това беше интересно и любознателно за нас.

И така неусетно минаваха година след година. Животът ми е  една история, изпълнена с борба за нови постижения, нови успехи и знания по библиотечно дело.

Връщам годините назад и си спомням  как закупувах нови книги от книжарницата в Своге. Установихме, че се получават пропуски при закупуването на книги от гледна точка на комплектуване на фонда. Пропускаше се набавянето на някоя книга от многотомна поредица, а това води до непълно комплектуване. Наложи се преминаване към централизация на всички селски библиотеки през 1985 година. За Свогенска община център бе градската библиотека. За библиотеката в Бов бе отредено да работя всеки понеделник от седмицата. В градската библиотека обработвахме новозакупените книги и ги разпределяхме по селата съобразно с фонда им. Имаше подреден каталог, по който правехме справка. Тогава имаше средства за закупуване на нови книги.

На тримесечие и годишно изготвяхме отчети за постигнатите резултати и ги представяхме в Окръжния съвет за култура - София. Нашата библиотека бе окръжен селски първенец по библиотечни показатели, каквито се изискваха.

Редом с библиотечната работа участвувах в самодейните състави на читалището: смесен битов хор с диригент Константин Коцев, театрален състав с режисьори Симеон Найденов и Христо Попов, певческа група с ръководител Стоян Димитров. Изготвяхме литературно-музикални програми, с които гостувахме по селата из района. Кипеше живот и работа. Традиция е в Бов лазаруването на Лазаровден. Посещавахме много домове  с малките лазарки – облечени с носия -  и ги благославяхме.

Нашето читалище през 1996 година навърши 100 години. Юбилейна година! Започна усилена подготовка. Изготвихме със секретарката Нина Иванова план-сценарий. Най-важното бе събиране на средства и търсене на спонсори.

Изработиха се диплянки, изготвиха се и отпечатаха юбилеен вестник, покани, афиши.

Започнаха репетиции и изготвяне на развлекателна програма. Сцената в големия салон беше в окаяно състояние. От община Своге ни предложиха да вземем завесите от читалището в Батулия, което по това време бе закрито. Поставихме завесите с много труд. Постлахме мокет на сцената, гримьорните ги обзаведохме с шкафчета и огледала.

Читалищният салон изглеждаше нов, променен изцяло. Получи се много добре. Както малки деца се радват на нова играчка, така и ние се радвахме. Постигнатото ни измиваше умората. Спомням си как товарехме тежките дивани със секретарката Нина Иванова на камион от мебелния магазин в Своге, за да ги поставим във фоайетата на читалището. Направихме и ремонт на кино-кабината, като я превърнахме в бизнес-клуб за мероприятия, за посетители и гости на читалището.

За голямото фоайе на читалището поръчахме да се направи подвижна малка дървена къщичка, която се използваше за посрещане на Баба Марта и Дядо Коледа. Коледа! Този вълшебник от приказките идваше жив  при децата, за да им достави радост. Подаръците, които им подаряваше, бяха закупени със средства на спонсори - местни фирми.

Къщичката украсявахме с много цветя, а когато времето позволяваше, я изнасяхме навън на площада. Празничните дни на децата се превръщаха в общоселски тържества, защото освен децата  тук идваха и техните родители.

Мило ми е за всичко, което направихме. Сутрин рано читалището свети. Отваря го жената, която се грижи за хигиената. С пристигането започва да мете, чисти и лъска до блясък. Зиме в библиотеката е топло. Книгите -  почистени и подредени. Това е тя, нашата Стефка Филипова, която вечер също участвува в самодейните състави.

Настъпи тържествената вечер – голямото юбилейно честване с концерт от женската певческа група, модерни и народни танци, сценки, награди за самодейците, отчетен доклад за дейността на читалището и много вълнения.

Големият салон са оказа тесен , за да побере дошлите да споделят преживяното през годините. Гостите останаха с много добри впечатления от тържеството.

И ето, че дойде пак първи април, дата, на която постъпих на работа като библиотекар на Бов, само че сега първи април 2000 година е ден, в който напускам работа поради пенсиониране. Изминаха 25 години. Отново и отново се връщам мислено назад в живота и в работата и чувствувам, че сбогуването ми с книгите и библиотеката не бе леко.

Прекарвам ръка по дървените стелажи, пълни с книги, и като че ли усещам топлината на дървото и мириса на книгите. Вярно е това, което ми каза председателката на читалището Силвия Петрова, че библиотеката е моят втори дом. Така е!

Действително животът ме научи на много неща - да посрещам радости и да преодолявам трудности. Връщам се в изминалото време и установявам, че през тези години съм работила с три секретарки, отговарящи за читалището. Не остава нищо друго, освен да кажа:

- Благодаря на Елена Петрова, която ми подаде ръка и ме въведе в библиотечното дело. С нея работих 7 години.

- Благодаря на Катя Андреева, че беше плътно до мен във всички мероприятия цели 8 години. За съжаление нея я няма на белия свят.

- От сърце благодаря на младата секретарка Нина Иванова, че за десет години, през които сме работили заедно, показа, че е извор на добри идеи, красиви предложения, мнения и много амбиции.

Заедно с нея преобразихме читалището и то остава най-хубавото, най-активното читалище в община Своге.

                           

Е...ТОВА Е!

 

ГОРЧИВИЯТ И СЛАДКИЯТ ХЛЯБ ОТ ЖИВОТА МИ
Веселин  Величков

Роден съм на 11 януари 1926 г. в с. Бов. Помня времето от 1930 г., помня рождението на Любен Петков Тодоров и Левтера Георгиева Кръстанова, родени през същата година. Родителите на Любо живееха близко до нас и бяхме родственици на Левтера. Спомням си как моята майка, спазвайки обичая да се ходи с турта /погача/ при новородените, ме води и мен с нея.

От моите родители знам, че в миналото семействата в с. Бов са били многодетни: имало е две жени, родили и отгледали по 11 деца, 1 жена с 10 деца, 2 жени с по 9 деца, 7 жени с по 8 деца, 19 жени с по 7 деца, 20 жени с по 6 деца, 25 жени с по 5 и десетки жени с по 4 деца.  Най-висока раждаемост в с. Бов е отбелязана през 1925 г., когото са се родили 41 деца, от които до днес са живи само 6 човека.

През 1932 г. сестра ми Йона учеше във 2-ро отделение. Тогава все още 6-годишен вземах нейната читанка и от нея сам бях научил буквите и числата, като знаех да чета и смятам до 20. Родителите ми искаха да ме запишат доброволец в 1-во отделение, но учителят Петко Попиванов не се съгласи, понеже бях доста дребен за годините си. И за да не ме разочарова, ми даде тетрадка и молив, като ми каза да се занимавам вкъщи.

На следващата година бях вече добре подготвен за първокласник. Учебните занятия се провеждаха в старото училище в с. Бов в две класни стаи в слети класове. Учител ни беше Цаню Митев от с. Бреница, тогава Ореховска околия. През 1933 г. новата училищна сграда в с. Бов бе завършена и ни преместиха в нея. В мазето на старото училище  остана да се помещава общината с кмета, секретар-бирника, пъдаря и разсилния /раздавач на писма и призовки/. На мястото на старото училище се нанесе енорийският свещеник протойерей Григор Георгиев Цонев /брат на Асен Цонев/.

В новото училище си събувахме обувките и ходехме по дюшемето с търлъци. Стаите се отопляваха с дърва, докарвани от родителите на учениците. Щом се върнехме от училище, родителите ни веднага ни пращаха да пасем овцете или говедата, а по това време добитък имаше във всяка къща. Уроците и домашните упражнения подготвяхме вечерно време на газениче. Рядко в някоя къща имаше газова лампа с шише, по това време нямаше никъде ток – нито в нашето село, нито в околните села. Правеха се махленски седенки на същото осветление, жените предяха, плетяха, даже и тъчаха на газови лампи. Често на седенките се играеха и хора и лампата угасваше поради недостиг на кислород.

Одаята /стаята/, в която играехме, се пълнеше с народ. На седенки, сватби и сборове свиреха гъдулки, кавали, цафари, тамбури и гайди. Народът живееше бедно, но весело и безгрижно.

През 1955 г. в училището в махала Бовска Габровница бе назначен за нередовен учител Петко Георгиев Христов от с. Лакатник, известен като ПЕТКО СЕЧИВОТО. Когото  той отишъл в община Своге, за да вземе първата си заплата, касиерката го помолила да се подпише на ведомостта и му подала писалка. Нашенецът вместо да се подпише, взел тампона за печат и посегнал да сложи палеца си на ведомостта. Изумената касиерка издърпала бързо ведомостта и я занесла при кмета с думите „Кой назначи този неграмотен човек за учител?”. Кметът се засмял и отвърнал, че „Петко Сечивото е голям шегаджия и винаги прави такива номера.”

През 1935 г. в с. Бов се сформира духова музика от 5-6 души. По това време начални училища /1-4 кл./ имаше в с. Бов, Гара Бов и мах. Бовска Габровница. Прогимназия /1-7 кл./ имаше само в с. Лакатник и по-заможните родители от Бов пращаха предимно момчетата си да се учат там. Запомнил съм, че тогава покрай нашата къща минаваха, за по-късо разстояние, младежите Иван Ковачев, Асен Цонев, Пешо Николов, Георги Ангелов, Ради Цонев, Митко Николов, Здравко и Петко Тодорови, Петко и Христо Коцеви и Митко  Попиванов /завършил висше образование в Чехия/. Трима от тях станаха лесничеи, един – пилот, един – геолог и др.

След това в Гара Бов беше открита прогимназия, в която учеха ученици от с. Церово, с. Заселе и с. Желен. Повече от завършилите прогимназия си оставаха с основно образование. Децата на по-изтъкнатите и по-заможни родители продължаваха да учат в гр. София, но това не бе достъпно за повечето ученици. Но и тези които отиваха в града, не всички завършваха.

С откриването на гимназияв с. Своге доста младежи и девойки постъпиха там. Така от 1940 до 1960 г. основно образование са получили около 2000 души от с. Бов, средно-около 300 човека, полувисше – 60, а висше – 50 /учители, лекари, икономисти, геолози…/

За просветната дейност в с. Бов в миналото най-големи заслуги има поп Никола Гергов /дядо на даскал Петко Попиванов/. Той е роден в мах. Бовска Габровница, от малък останал сирак и постъпил като ратай в манастира „Седемте престола.” Там покрай поповете и игумена се научил да чете, пише и рисува. Будни бовчани го накарали да остави манастирското овчарство и да се върне в село Бов, където станал килиен учител. По-късно, с възстановяване на опожарената църква в с. Бов, възникнала нуждата от свещеник, а такъв в селото не е имало. Тогава местните жители го придумали да стане свещеник и го изпратили да се изучи за такъв в манастира „Седемте престола”. Така поп Никола Гергов станал свещеник и служил в църквата, докато изучил и сина си Иван Попниколов за такъв. Впоследствие синът продължил традицията на баща си и служил до дълбока старост в църквата „Възнесение Господне” в с. Бов.

През 1937 г., когато слязох да уча в Гара Бов, в 5-ти клас в мах. Лускач имаше само 2 къщи – едната е сегашната къща на Асен Веселинов Кардашки, а другата е вече съборена от наследниците на Цона Гергов Хаджийски. Земите на днешната махала по това време са били ливади, в по-голямата си част собственост на Цона Хаджийски. При разширението на плана на Гара Бов всичко бе продадено и застроено.

Днешният център на Гара Бов по това време хората наричали Конопище. Там имаше само две къщи – на Петър Лагярски и Петко Митров Савин. В махала Кукла също имаше две къщи: на Кола Скробарски и на Йовчо Вутов Спахийски. В местността Требеж е имало също 2 къщи: на Стоян Петров Барукчийски и на Митър Минов Барукчийски.

Както в другите планински села, така и в с. Бов миграцията оголи махалите. Хората от Бовска Габровница, Забачовец, Кошущица, Бовско Луково, Кръст се преселиха в Гара Бов в Лускач, Требеж и Кукла. Село Бов остана с малко и възрастни хора.

Още в началото на 20-ти век читалището в с. Бов развиваше богата обществена дейност. Читалището се помещаваше в новата сграда на новото училище, където имаше и читалищен салон, в който се провеждаха забави, вечеринки и се подготвяха пиеси от самодейна театрална трупа. Ръководител на театралната група беше Крум Петков, който беше и активен читалищен деятел. В пиесите участваха и по-възрастни самодейци като Христо Ангелов Митров, Атанас Цонев, Пешо Николов, Ради Цонев и др. От по-младите по това време активно се включваха Крум Петков, Петко Тодоров, Веселин Борисов, Цено Христов, Исай Бекярски, Илия Скробарски, Линка Гъргарова, Костадина Петкова, Ангелина Георгиева, Цветана Скробарска.

Крум Петков бе закупил с читалищни средства петромаксова лампа /светеща колкото електричаска крушка с около 100 V/ и радиоприемник на батерии с фуния /служеща за увеличение на звука/, които се стопанисваха от него в читалищната сграда.

Около Коледните и Богоявленските празници, когато хората от махалите и от с. Бов масово посещаваха черквата, Крум Петков пускаше на пълна мощност радиото. Хората слушаха новини и музика и се учудваха как е устроено това. Дядо Кола Скробарски – един доста възрастен човек, прадядо на Румен Кръстев Скробарски, казваше „Не видите ли, че тия са скрили човек там, та той говори и свири”.

През 40-те години на миналия век и в с. Бов „навлезе цивилизацията”. До тогава в с. Бов се играеха само народни хора, а тогавашната интелигенция /ръководител движение, началник-поща, ученици от софийските гимназии/ започна да танцува танго, валс, румба. Възрастните хора не харесваха новите танци. По това време в с. Бов е живял и Пешо Мушиката – стар ерген, участник във войните, пленяван и избягал от гр. Солун, който обичал да си попийва „воз добре” /много/.  По време на урежданите увеселения той се е качвал на читалищната сцена и спирал изпълнението на музикантите, свирещи новите танци. За да не стане скандал, музикантите започвали да свирят хора и след това отново започвали с изпълнения на новата музика. Тогава той отново се качвал на сцената и така докато не изтрезнеел. Същият заявявал „Тук мойта майка е сеяла гръсти и коноп”, тъй като преди време мястото, на което е читалището, е било тяхно.

Около Ивановден по стар обичай хората от с. Бов са ходили на гости при кръстниците си, носейки баници, хляб и др. Така Баба Петра и дядо Петър Градинарски, минавайки покрай салона, надникнали през вратата на читалището. Баба Петра, като видяла танцуващите двойки, се хванала за главата с две ръце и се развикала с всичка сила

„Ух, ух! Такова чудо не бех видела! Какво е това?”.

По това време читалищното ръководство организираше колективни посещения на концерти и циркови представления в София, с предварително  уговорен автобус. В читалищния салон един път седмично се прожектираха филми с т.нар. подвижно кино. Филмите до с. Бов стигаха с животинска тяга – на гърба на две магарета.

Когато бях 14-годишен, си спомням, че имаше и една столетница – баба Цонка от Бовско Луково. Веднъж тя беше дошла на сватба в с. Бов, ходеше изправена и в ръка държеше винаги тояжка. За нея разказваха, че имала поникнали няколко нови зъба, никога не била ходила на лекар и не била пила лекарства. Веднъж на тази тази баба се разболяла снахата и се наложило да повикат доктор. Столетницата дочула, че ще дойде доктор и го зачакала навън, за да го види. Дошъл докторът, прегледал болната, а когато си тръгнал, внукът на бабата – Георги, решил да го изпрати. Видяла това бабата и  рекла

„Георги, немой да ходиш никъде, защото ще дойде докторът”, а той отговорил „Бабо, та това  беше докторът”. А тя се зачудила „Боже, та това си било човек, а аз си мисля, че това е кой знае какво!”

В миналото работниците от с. Бов вървяха пеша до Гара Бов, като тръгваха още по тъмно, за да отидат на работа в цехове, кариери, жп гара и разни предприятия  в София. През 1964 г. в ДАП в гр. Своге беше началник Хр. Ангелов Колев от Гара Бов. По негова инициатива направихме списък на всички работници, които работеха в Гара Бов и в София  и го изпратихме до Министерство на транспорта. Тогава министър на транспорта беше Пенчо Кубадински. След седмица беше върнат отговор от Министерството до ДАП Своге. Набързо бе назначена комисия да огледа пътя до селото, който минаваше по завоите над фурната за хляб към мах. Кукла. От Точището пътят минаваше през мах. Требеж. По време на огледа се наложи да се направят два завоя към с. Бов. В края на 1964 г. бе пуснат 20-местен малък автобус. Впоследствие се ремонтира пътят към кв. Бункера. Така бяха избегнати 4-5 завоя и целият участък беше асфалтиран.

За пътуващите от с. Бов впоследствие беше  пуснат 40–местен автобус „Шкода”. Той правеше ежедневно 7-8 курса от сутринта чак до вечерта в 20.30 ч. Всички курсове бяха пълни с пътници.

От село  Бов беше избран за  народен представител Цветко Петков, който стана  член на постоянната комисия по благоустрояване в Народното събрание. Той е избиран за народен представител три мандата в периода 1932-1944. След 1932 г. по негово време са построени училищните сгради в с. Бов, Гара Бов и Бовска Габровница, освен това са издигнати сградите на ветеринарната и медицинската лечебници в Гара Бов, въженият мост, издържащ товар 3,5 т. и свързващ над р. Искър Гара Бов с основното шосе.

По нареждане на народния представител Цветко Петков трябваше да се развали старото училище, в което живееше енорийският свещеник. Изпратена бе бригада, която да свали циглите от покрива на сградата. По това време някой удари църковната камбана „Тревога”. След около час пристигнаха 30-40 работници от Кариерите, които разгониха бригадата от покрива. Кариерните работници отново възстановиха покрива. След седмица същата бригада под охраната на полицай събори сградата на старото училище.

Като малък си спомням, че някой беше обрал църковната каса. Моите родители, заедно с местните хора, се събрали в местността Поповец /в близост до църквата/. Всеки хвърлил камък  в дерето  с думите „Проклет да е този, който обра църквата!”

На 9-ти септември 1944 г. Цветко Петков бе арестуван и на 1-ви февруари 1945 г. осъден от т. нар. Народен съд и убит заедно с всички осъдени народни представители. Най-голямото обвинение към тях бе, че са приели Закона за защита на държавата, който е бил свързан с преследването и избиването на партизаните. Освен това обвинението към тях беше, че са въвлекли държавата в тристранния пакт /Рим-Берлин-Токио/, заради което американски и английски самолети извършиха многократно бомбардировки над София и страната. Много софийски семейства бяха евакуирани в село и в Гара Бов.

През 60-те години на миналия век махалите Требеж и Кукла бяха гъсто населени, което доведе до необходимостта от по-голямо количество питейна вода. Кмет по това време беше Хр. Ангелов Колев, който доведе водата от местността Извора под вр. Яворец.  Изкопните работи бяха размерени и раздадени на трудови начала. За един летен сезон водата бе доведена, но и там не мина без човешка жертва. В местността Пресека каналът преминава през имота на Арангел Стоянов, който работейки, бива затрупан от пръстта на канала.

През 1947-1948 г. започва електрификацията на с. Бов и на Гара Бов. Дупките за стълбовете бяха изкопани на трудови начала от местните хора, като, там където беше необходимо, се използваха взривни материали. При инцидент по време на взривяването е пострадал и работникът Стоян Петков Райов – остава с едно око.

През 30-те години на 20-ти век жп спирката на Бов била между с. Церово и с. Гара Бов – срещу мах. Търно. След офицалното откриване през 1932 г. на жп гара Бов започва извозването с вагони на тротоарни плочи и камъни, добивани в кариерата на Гара Бов, което поражда нужда от  изграждане на железобетонен мост, свързващ Бов с централното шосе. Началото на изграждането на моста се поставя през 1961 г., когато кмет на Гара Бов е бил Христо Ангелов Колев. По това време народен представител за Свогенския район беше Йордан Пешев Кръстев, познат на кмета, който получи поръчение за построяване на моста на предизборно събрание. Още същата година обектът бе включен за капитално строителество, като бяха подсигурени всички материали. Хващането на основи в реката и направата на кофраж отнеха доста време.  Обектът бе подготвен за изливане в края 1961 г., когато специалистите препоръчват незабавното да се излее поради опасност от прииждане на реката. На 1 и 2 януари 1962 г. с  участието на 50 човека от с. Бов и 50 човека от Гара Бов мостът бе налят. Времето бе благоприятно, нямаше голям студ и не се наложиха допълнителни грижи, които да предпазят моста от измръзване. От тогава до днес, вече 62 години, по този мост минават до 50-тонни камиони.

Разказвали са ми, че за нуждите на парните локомотиви на БДЖ през 1932 г. са били каптирани два карстови извора в местностите Манастира и Водиците.  Изкопните работи се извършили от трима души: Георги Пешев Щимарски, Асен Леков Цонев и Ценко Петров Хаджийски, като последният е притежавал ловна пушка. След един от поредните работни дни Ценко Хаджийски загинал при инцидент с оръжието. Останалите работници, които чули изстрела, помислили, че той стреля по яребици и се прибрали вкъщи. След като не си дошъл у дома, го потърсили и го намерили издъхнал.

Една от най-големите жп катастрофи в Гара Бов стана през 1948 г. При маневра на Гара Бов по посока Лактник се изпускат няколко товарени вагона, пълни с кариерни материали. По това време на същата линия ги посрещат вагони от Гара Лакатник на моста при 8-ми жп тунел /Криви лаг/. Машината заедно с вагоните падат в р. Искър. На помощ идва жп полк, който докарва сглобяеми елементи и движението е възстановено за 2 дни. Впоследствие ремонтът на моста продължи цели 2 години, като дотогава влаковете се движеха по сглобяемия мост. След въвеждане на новия мост старият бе демонтиран.

Още един инцидент е бил на път да се случи – този път с пътнически влак – но е избегнат благодарение на Никола Томов, който е скочил във вагоните и използвал ръчната спирачка.

Случаят бе филмиран и го представяха на кинопрегледите, а работникът бе награден.

През 1944 г. след разгрома на отряда на Дичо Петров при с. Батулия, оцелелите партизани се пръснали в различни посоки. Една група, с командир Денчо Знеполски, се свързва с Павел Стефанов от Гара Бов и той помага за спасяването на партизаните. Впоследстие той е арестуван и жестоко инквизиран, като оцелял благодарение на помощта на Стефан Петров от Гара Лакатник. На Спасовден един партизанин от отряда се озовава в бовското землище. Изтощен от умора и глад, решава да отиде до една самотна къща и да поиска хляб. Стопанинът на къщата, който имал оръжие,  му дал хляб и поискал да го арестува. Но момчето, като видяло пушката, тръгнало да бяга, при което стопанинът стрелял и го ранил. Партизанинът бил заловен и предаден на полицията.

След Деветосептемврийската победа през 1944 г. партийните организации по селата провеждаха кръжоци по атеизъм. В Гара Бов този кръжок се водеше от свогенския учител Богомил Босев, запален атеист. Последваха забрани за венчавки, кръщенета и курбани. Повечето партийни членове скришно кръщаваха и венчаваха децата си, за което са наказвани с порицание и предупреждения за изключване на партийни събрания. По това време един младеж от Лускач, въпреки предупреждението, се беше венчал, което не убегна от зоркото око на „партийния актив”. Същият бе изправен да отговоря на партийно събрание за неизпълнение на партийно поръчение. Младежът пообъракно и притеснено отговоряше, че под натиска на родителите се е венчал, а накря добави не на шега „Верно съм сбъркал, но обещавам, че втори път няма да се венчавам.” Всички се засмяха и не го наказаха, а партийният секретар направи следното заключение „Момчето е добро. От него може да стане всичко друго, но не и комунист!”. Тези преследвания продължиха до времето на прехода – 1989 г.

През моя над 80-годишен бурен и нерадостен живот съм ял и горчив, и сладък хляб. 

Създадох семейство. С моята съпруга Параскева Кръстева живяхме заедно 63 години, имаме 2 дъщери – Здравка и Веселинка, 4 внуци и 5 правнуци. Работил съм 4 години в поддържането на жп линията, след което 5 години съм бил в кметство Бов писар и деловодител. През времето когато бях в кметството, имаше десетки многодетни майки. Традиция беше те да се отличават с медал „Майка-героиня” – златен за майки с над 7 деца  и сребърен  медал за майки с 5 до 7 деца.  Всяка многодетна майка получаваше с медала си и специално удостоверение, което връчвах срещу подпис.

Впоследствие работих в превозна задруга в Бов, като тарифьор, като издавах сметко-фактури, по-късно станах и ръководител на същото предприятие. От 1965 г. започнах работа в мините в с. Бов, където се пенсионирах през 1976 г. 

Днес живея сам, занимавам се със зеленчуковата си градина, кокошките и зайците в личното си стопанство. Истинска радост за мен е, когато идват у дома децата и внуците ми. Те са най-голямото ми богатство, което животът ми е дал.