1. УЧИЛИЩЕТО В БОВ - МОЯТА СЪДБА

Автор: Найден Стоименов

2. СПОМЕНИ ЗА ИВАН ВАЗОВ

Автор: Елена Петрова

3. Кметска орисия

Автор: Григор Любенов

 

УЧИЛИЩЕТО В БОВ – МОЯТА СЪДБА
Найден Стоименов

/40 години учител, от които 25 години директор на ОУ ”Кирил и Методий /

Бов е село лично. Лично и обично. И това е логично, защото е село, възникнало преди стотици години, през славно историческо време. Време на великите кръстоносни походи, на непобедимите кръстоносци, победени от българския цар Калоян, не толкова със сила и мощ, колкото с хитрина. С приготвени куки кръстоносците били сваляни от едрите коне. Именно от името на един войн е дошло и името на Бов.

Бов е село лично, лично и обично, защото е възникнало от място най-прилично – в една от гънките на Стара планина, в красивия Искърски пролом, на десния бряг на речните тераси на  р. Искър, на 40 км от столицата и на 10 км от Своге. В това китно село са се раждали и живеели много личности, които са допринесли много за израстването и развитието на селището.

Аз, Найден Стоименов, съм роден на 1 март 1939 г. Произхождам от средно заможно семейство. Баща ми Стоимен Стаменов е от с. Бов, останал сирак още щом се е родил. Баща му Стамен Илиев е убит във войната и сега четем името му на паметника в с. Бов. Майка ми Ценка – домакиня, е осиновена от чичо си Найден Колев, който е един от първите заселници на гара Бов. Въпреки, че е бил полуграмотен, той най-активно се е занимавал с търговия на камъни и плочи и добиването им от собствени кариери. Товаренето се е извършвало на открит път на жп линията, което е било много трудно.

Дядо Найден организирал идването на министъра на железницата в собствения му дом в Бов, а наскоро след това била открита спирка Бов. Семеен съм, с две деца - син Светослав и дъщеря Цветослава, с висше образование, и двамата семейни. Основното си образование завърших в ОУ „Христо Ботев”. Средно в гимназията в Своге. Висше образование завърших в СУ „Св. Климент Охридски” със специалност география и втора – история. Преди това бях завършил полувисше „Начална педагогика”.

Учителската ми дейност започва при много трудни условия в местността Бовска Габровница. Няма електрически ток, няма храна, няма превоз и се налагаше да ходя 20 км пеша в дъжд, вятър и снежни преспи. Това продължи две учебни години. След като се откри вакантно място за възпитател се преместих на Гара Бов. През учебната 1971-1972 г. бях назначен за учител по география и история в средния курс. От учебната 1975-76 г. бях назначен за директор. При назначението казах, че не съм учил за директор и не знам какво ще излезе. Така се получи, че цели 25 години до пенсионирането ми бях директор.

Историята на училището в Бов води началото си от 1958 г. Тогава в селото е открито първото училище, което е било килийно. Намира се в частна къща. Първият учител е бил Никола Гергов от Горна Бела речка. В началото на всяка учебна година първенците от селото се събирали и избирали от кандидатите за учите, кой от тях да бъде назначен. Избраният бил спазаряван от първенците, като освен пари му се подсигурявал подслон, храна и дрехи.

Изминали доста години и килийното училище прераснало в светско. След откриването на новопостроеното училище в селото Бов условията за обучение били значително подобрени, а и броят на учениците нарастнал. Училището получило името „Христо Ботев” – имало  вече свое знаме и печат. Сформирани били две слети паралелки. Ученици от селото и от далечните махали посещавали училището.

Ще се запомнят имената на семейната двойка учители Линка и Петко Даскало, които дълги години са учителствали в селото. По-късно и имената на Димитър Трифонов, Златка Стойкова, Петко Пешев и др., които учителстват чак до обединението на училището от с.Бов с това на гара Бов – 1975 г.

На Гара Бов начално училище възникнало по-късно, тъй като жителите били по-малко и децата  също. То било открито в частна къща. Старата къща на баба Сава Петкова. Първата начална учителка на Гара Бов била Божанка Митева, съпругата на Кирил Митев.

С построяването на училището на гара Бов /1922 г./ се поставя началото на основното училище на името на двамата братя „Кирил и Методий” – с начален и среден курс, собствен печат и знаме. Началният курс е от една паралелка от 4 слети класове. Дълги години именно тези 4 слети класове водеше Мария Кацарова. В средния курс /5-7 клас/ години наред работят учители от различни места – Золамска и Краева, Сапунджиева. Незаличима диря в Гара Бов остави дългогодишната учителка Благовеста Иванова. По това време, а и по-късно, Свилена Николова и Веселин Гергов били и директори, Иванка Ангелкова, Теменужка Ангелова – като местни кадри, Магда Тонова, Ангел Такев.

При строежа на двойната жп линия и читалищната сграда училището беше освободено и няколко години училище беше в казармата зад  линията. Времето лети, децата се увеличават, паралелките също. Спомням си учебната 1971-72 г., бях класен ръководител  на V-ти клас. В класа бяха 37 ученика. Директорката Свилена Николова тогава ми каза:

„ Ти ще бъдеш класен на този многоброен клас и ще се справиш с дисциплината.”

Училището имаше 4 класни стаи. Начален и среден курс – 9 паралелки /1 двойна/. Това наложи учебният процес да се води на две смени. До обяд – среден  курс, следобяд – начален  курс, като следващият срок се сменяха. Нарасналият брой на учениците, двусменното обучение, а и повишените изисквания за обучение и възпитание наложиха поставянето на въпроса за строеж на ново училище. Активът на Бов, под ръководството на кмета Христо Ангелов, направи необходимото, постави своето мотивирано предложение на правилното място. Беше решено да се направи пристройка към старото училище – 8 класни стаи, 4 кабинета и столова.

Впоследствие изникна въпросът, че сега е моментът да се построи още един етаж на единия блок от 4 класни стаи. Кметът Хр. Ангелов се оказа пробивен и неотстъпчив и набързо въпросът беше уреден. Ще имаме едно от най-големите училища в района!

Беше китна пролет, хубав слънчев ден. Мощната машина забръмча и започна да дълбае основите на новото училище. Къртеше и поваляше току-що цъфналите дървета до старото училище. Радостта беше всеобща – на родители, ученици, бовчани. Започна се строителството. То беше поето от строителна организация в град Своге. Вървеше много бавно, с малко работници, с недобра организация, с честа смяна на техническия ръководител. Поради тези и други причини се забави с няколко години.

Ще запомним строежа с многото трудови дни от ученици, учители, помощен персонал и много родители. С доброволен труд помогнаха и работниците от цеховете „Картонаж”, „Кариерни материали”, „Релейни комплекти”. Цели етажи бяха измазани по този начин – с доброволен труд. Още по време на строителството много сили изхаби директорката Свилена Николова за подсигуряване на необходимото обзавеждане след приключване на строежа. И когато удари часът за откриване на новото училище, всичко беше набавено. Най-модерно за тогава бяха обзаведени класните стаи с катедри, черни дъски, чинове, маси. Кабинетите – необходимите пособия, маси, столове и всичко необходимо. Библиотеката в училището – книги, дарения и вътрешно обзавеждане. Столовата – маси, столове. Кухнята – посуда, алпака, уреди, машини и пособия. Цялата сграда – парно отопление.

На тържественото откриване освен много от поканените гости от София-окръг и Своге присъстваше и лично министърът на Народната просвета, който преряза лентата с най-добри пожелания. Радостта на ученици, учители и цялата бовска общественост беше неописуема. На следващата учебна година 1975-76 г. училището премина на целодневна организация – полуинтернатно обучение. Това се наложи като модерно за това време, както и от наличната вече богата материална база. Наложиха се редица промени в организацията на работата. Бяха назначени почти на всяка паралелка по още един учител. Удвои се броят на помощния персонал. В училищния стол заработиха 5 души, за да приготвят закуска, обяд и вечеря. Осигурена бе училищна кола с шофьор, както и парнаджия.

В общежитието освен двамата възпитатели беше назначен и нощен такъв. По решение на отдел „Нродна просвета” към ОНС за директор беше назначен Найден Стоименов, а за заместник-директор Свилена Николова. Училищният персонал стигна до бройката 29 души /сега са 7/. Същата учебна година училищният праг прекрачиха 207 ученика в 8 паралелки. Всички бяхме подробно запознати с работата при целодневна организация – часове за нови знания, часове за самоподготовка, часове за активен отдих, спорт, туризъм.

В столовата готвеха почти за всички ученици обяд и закуска на ниски цени. За учениците от общежитието –  и вечеря. Сключихме договори с предприятия за шефство. Те ни превеждаха пари за поевтиняване на храната в стола, даже и за безплатни закуски. На 20 ученика от социално слаби семейства давахме безплатен обяд и закуска. На учениците, пътуващи с автобуса, подсигурявахме безплатен превоз и карти.

Учителите, които пътуваха до София, Своге, Лакатник и др. с влак, изплащахме картите за пътуване. Възникна нужда от училищна работилница. За целта беше пригодена една класна стая и прилежащото към нея друго помещение. Работилницата беше оборудвана с  необходимите тезгях, менгемета и всякакви пособия. В другото помещение набавихме банциг, абрихт, точилен и запойващ апарати.

Училищната библиотека с помощта на секретарят Ел. Пешева и библиотекарката Вера Стаменова беше подредена по каталог.

Възникна необходимост от училищна лавка. Влязохме във връзка с РПК „Чавдар”-Своге. Ние отредихме и оборудвахме мястото, а те назначиха човек. По идея на училищното ръководство и зъболекарят в Здравната служба в Бов макар и много трудно оборудвахме и открихме зъболекарски кабинет в училището. Децата периодично бяха проверявани и лекувани, но след няколко години по липса на стоматолог дейността, както и в СЗУ беше преустановена.

Един ден, както преглеждах и четях стара училищна документация, се натъкнах на един факт, който силно ме впечатли. Това беше годината 1858, а бяхме вече 1975 г. Това означаваше 120 години начално училище в Бов. Странно чувство ме обзе. Замислих се и в мен изникна и друг факт. 1979 г. е 50-годишнината на Основното училище. Няколко дни не споделях с никого, но в мен заговори нещо отвътре.

„Ти в момента си директор на училището, ти трябва да действаш бързо и решително”.

Свиках най-напред Учителския съвет. Разкрих подробно всеки факт пред колегите учители. Всички бяха единодушни. Решението беше да се направи най-прилично честване на двете годишнини. Кметът Милчо Вутов и активът на селото подкрепиха решението и изразиха желание и готовност за помощ и съдействие. За кратко време създадохме организационен кометитет. В него освен аз и някои учители, кметът, началниците на цеховете в Бов, общественици, поканихме и началника на Финансовия отдел на община Своге – Благой Коцев, който прие с голямо желание да помага.

На първото заседание на този съвет приехме и изготвихме за целта план. Планът беше разбит по дати и отговорности за всяка една дейност. След като получихме разрешение от отдел НП при ОНС единодушно бе решено тържественото честване да се проведе на 24 май 1979 г. в училищния двор на Гара Бов.

За по-малко от 1 година се свърши много работа по подготовката на тържеството. Беше освежена външната фасада на училището. Извърши се частичен ремонт на много помещения вътре – класни стаи, кабинети, работилница, стол и др. Докарана беше и монтирана на входа на училището мраморна плоча с размер 200/80 см с надпис овековечаващ двете годишнини. Тя беше поръчана и изработена в цеха за работа с мрамор в гр. Мездра.

Дворът на училището за няколко месеца беше обновен със спортни пособия, игрища, нова беседка. Беше направена масивна ограда на цялостния училищен комплекс с каменна зидария, върху която беше монтирана желязна ограда и железни порти. Асфалтирани бяха и улиците към училището. Кипеше и трескава подготовка по обновление на украсата – външна и вътрешна. Всички училищни състави готвеха своите програми.  Издаден беше юбилеен вестник от 8 страници и раздаден безплатно на всеки желаещ. Изпратени бяха покани на много бивши учители, работили в Бов, активисти, колеги от съседни села. Поканени бяха и гости на окръжно ниво и от гр. Своге.

С кмета Милчо Вутов  лично посетихме след предварителна уговорена среща на работното му място в София Огнян Дойнов, тъй като наскоро преди това той най-официално писа, че е роден в Бов и го поканихме да присъства на юбилея. Дойде дългоочакваният ден – 24 май 1979 г. - най-светлият, най-чистият, най-българският празник. Празникът на двамата братя Кирил и Методий – празникът на славянската писменост и култура. Празник лъчезарен, накичил клоните с цветя, полето с макове подпалил, увил с венци образите скъпи, запял на хората с гласа:

„Напред, науката е слънце, което във душите грей”.

На предварително направената арка в двора пред входа на училището отдалеч се четеше лозунгът „120 години начално и 50 години основно училище в Бов!”. Личеше и портретът на двамата братя Кирил и Методий – патрон на училището, както и българското знаме, и знамето на училището. На трибуната бяха поканени официалните гости от министерството на Народната просвета, от окръга и от Своге, също така дългогодишни учители и деятели, активисти и др. Тържеството ръководеше кметът Милчо Вутов. Слово произнесе директорът Н. Стоименов. Поздравления се произнесоха от отдел „Просвета” към окръг-София и от община Своге. Представителят от министерството награди някои учители със значката „Отличник на министерството на Народната просвета”.

Тържествената част  продължи с литературно-музикални програми от училищната духова музика, танцов състав, рецитал. Читалищният хор под диригентството на К. Коцев изпълни няколко песни. Като финал 50 мажоретки в цветни спортни униформи изпълниха няколко спортни композиции в училищния двор под ръководството на учителя по физическо възпитание Келчев. Тържеството продължи с кратка другарска среща с гости и поканени в столовата. В двора на училището до края на вечерта се извиваха кръшни хора под звуците на духова музика.

Времето минаваше, като постоянно се подобряваше учебно-материалната база. Възникна нуждата от физкултурен салон. При зимни условия, дъжд и лошо време часовете по физическо възпитание нямаше къде да се провеждат. Това беше първият и основен фактор за размисъл. Вторият беше, че съседните нам села Церово и Лакатник вече имаха такива салони. Не може те да имат,  а ние не!

С кмета Милчо Вутов отидохме при тогавашния кмет на община Своге – Димитър Обретенов. Поставихме въпроса пред него и той каза:

„Стройте, но искам това да е като в Церово – желязна конструкция с ламаринен покрив. Искам да строите масивна сграда. Но условието е едно – по стопански начин. Пари ще търсим, ще намерим.”

Той нареди на техника на общината Маринков да направи план на сградата по най-бързия начин. След като планът беше изготвен, отпусна средства и рано една сутрин се отпочна строителството. Строителството по стопански начин е трудно, защото няма проект, няма целеви средства, няма строителна организация. За всичко трябваше да отговарят кметът и директорът. Създадохме местна бригада от строители. Багер изкопа основите. Лееше се бетон. Започнахме да возим материали, като всичко се вършеше основно на трудови начала. Камионите с тухли товареха в тухларната  в гр. Мездра и се разтоварваха на обекта от помощния персонал на свободните учители. В продължение на 2-3 години учители, помощен персонал и бовчани отработихме много трудодни на обекта.

Строежът бе завършен 1985 г. Желанията на учители,  ученици и родители се сбъднаха.  Открита беше сградата с малка церемония. Лентата преряза началник отдел „Просвета” при ОНС. Всички се радвахме на новия физкултурен салон, на съблекални, тоалетни и бани към него, зала за тенис на маса и шах-зала, специално оборудвана от кметът Милчо Вутов, който беше шахматист.

Славни минали години!

Наред с успехите в учебно-възпитателната работа, които бяха отчетени при комплексна проверка в община Своге, направена от инспекторите при отдел „Просвета” на ОНС за цялостната дейност на училището, в доклада на началника Илия Кусев беше отделено доста място за похвала.

Всеотдайно по това време работеха учители на начален курс: Петър Мойсейски, Гина Райкова, Петрана Георгиева, Петко Пешев, Наталия Николова, Людмила Трифонова, Николина Тошева, Невенка Петрова, Христо Михайлов и на предучилищни групи: Маргарита Цветанова, Виолета Симеонова, както и на среден курс: Св. Николова – зам. директор, Иванка Ангелкова , Веселин Гергов, Теменужка Ангелова, Магда Тонова, Анг. Такев, Горяна Иванова, Лилия Ганчева , Татяна Михайлова, Галина Минова, Петър Петров, Петър Коцев, М. Василев, Грозданов, Данова, Стоянов, възпитатели: Йорданка Джокова, Лулчева, Цонев. Те влагаха цялото си сърце и душа за издигане авторитета на училището.

Трябва да отбележим и заслугата на помощния персонал. Чистачките: Цветана, Роза, Дафинка. Техник – Добри, парнаджия – Антон, Румен и Петър, бай  Кръстю – специалист по всичко. В стола: Вера –домакин, Миленка и Йорданка – готвачки, Ценка –пом. готвач, Ангелина, Петрана.  Лъчезар-шофьор.

Наред с успехите в учебно-възпитателната работа, такива жънехме и в извънкласните, и извънучилищните форми на работа. Незабравими ще останат спомените от духовата музика с ръководител Орл. Орлев. И мало и голямо се радваше, когато в специално изработените костюми, строени, започваха да свирят.

Спомени остави и училищният хор  под ръководството на Живка Димитрова, която го изведе до окръжно състезание.

Танцовият състав радваше публиката на всеки селски и училищен празник.

Театралният състав изнесе няколко представления.

Към училището беше организиран кръжок по фотодело с ръководител Петър Петров. Обзаведена беше специална лаборатория, в която учениците под ръководството на учителя усвояваха тънкостите на фотоделото. Функционераше и кръжок по овощарство с ръководител В. Гергов.

Всяка учебна година бяха организирани екскурзии за учениците за опознаване на нашата родина и възпитание на любов към нейните богатства и красоти. Много добро беше и взаимодействието на училището с детската градина  с ръководител Графка Вачева, а по-късно Силвия Петрова.

След построяването на новото училище, старото беше преустроено за детска градина. Общ двор ни обединяваше, никога не сме се разделяли. И учениците, и децата от детската градина ползваха спортните площадки, физическия салон, уредите, пособията и зелените площи. Между двата колектива имаше взаимодействие в учебно-възпитателната работа. Осъществяваше се приемственост в обучение и възпитание. Учители от начален курс на училището посещаваха  занимания на детската градина, а от детската градина – уроци  в първи клас на училището. Между двата колектива се организираха много другарски срещи и културни мероприятия за сплотяване на колективите. Също така екскурзии из страната. На училищните тържества деца от детската градина участваха с програми и обратно: на такива в градината участваха състави от училището. Отношенията бяха прекрасни, защото целите са едни и същи – обучение и възпитание на подрастващите в Бов.

Кметсвото беше винаги в помощ и подкрепа на училището. Като дългогодишен кмет се утвърди Григор Любенов. Той не жалеше време и гореше от желание да помага с каквото може на училището, особено за намиране на средства за ремонти, подпомагане на социално слаби ученици, извозването с автобуса и др.  Канен беше и е присъствал много пъти на срещи на Учителския съвет, за да е запознат постоянно с проблемите на училището.

Училищното ръководство винаги се е съобразявало с мненията и решенията на политическите и обществените организации в Бов. Някои учители бяха в ръководството на тези организации. Десет години бях председател на Селския комитет на Отечествения фронт. Избран бях и за съветник на избори. Няколко години бях и председател на футболния клуб „Скала ”– Бов  и то по времето, когато футболът в селото ни беше в подем.

Читалището и училището са две сродни институции, възникнали почти едновременно в онези трудни години. Връзката и взаимодействието между тях не са угаснали нито за миг. Тя е богата и разнообразна. Тя беше такава, защото в читалището работеха неуморно инициативната секретарка Елена Пешева и вежливата библиотекарка Вера Стаменова. След тях с широка усмивка и Нина Иванова, която и днес продължава да работи. Ако учениците са до обяд в училището, то след обяд са сред книгите в уютната библиотека или в залата на приказките. Вечер са в танцовия състав, театралния състав и в читалищния хор. В театралния състав и в читалищния хор участваха и много от учителите. Не е минало читалищно тържество без участието на съставите от училището – танцов, театрален, хор, духова музика и др. Читалището дейно подпомагаше и при организирането на тържествата. Читалището е скъпо на всеки ученик, на всеки учител, защото значението на книгата за възпитанието на подрастващите е огромно.

Историята е учителка на народите. Нека знае и мало и голямо, че в Бов училището има славно минало. Именно то, училището, е дало началото на много наши учени – инженери, лекари, учители, икономически и всякакви други специалисти. Годините минават, но в моето сърце не престава да бие училищният звънец.

Не спира да звучи в мен и незабравимата песен: „Училище наше любимо”. Училището е моята съдба.

 

СПОМЕНИ ЗА ИВАН ВАЗОВ
Елена Петрова

Едно от любимите места за разходка и отмора, за творческо вдъхновение на Иван Вазов, е било тук, в сърцето на Искърското дефиле. Тук великият поет е черпил вдъхновение от красивата природа, от непосредствения контакт с местните хора, вдъхновявал се е от тяхната искреност и чистота.

В пътеписа си „Бов” той пише:

„Знаете ли де е това село, което тъй богато се римува с „любов”? Чували ли сте за него?” 

По - надолу се възхищава на природата:

„.....прохладни лъхове, напоени с миризмата на скоро косено сено и на безименни планински цветя......Чувство от сила и здраве се влива в мен от всичко диво, величествено и свободно, що ме обикаля....На една покосена ливадка, до куп миризливо сено, аз се спирам и гледам смаян тая картина. Боже, колко красота, колко чар за очите и душата! Колко свежест и чистота! Сякаш тая балканска природа вчера е създадена от твореца. А тя е такава от хиляди и хиляди години. И тя е създадена за човека, той да й се радва и да блаженствува в нея....”

и по-надолу с тъга споделя:

”Когато стана нужда да се завърна в София, аз неохотно се простих с гората и с полята, и с балкончето.”

На тази порутена стара Дангова къща през 1980 г. поставихме паметна плоча съвместно с туристическото дружество „Иван Вазов”- София и оставихме снимки за историята. В този дом Иван Вазов идва по препоръка на Мария Хаджи Петрова, родом от Сопот, която по това време е живяла и закупувала минни периметри.

Тук Вазов намира покой през лятото на 1918 и 1920 г. за по двайсетина дни по препоръка на лекар -  почивка в планината, и Вазов избира Бов.

”Собствено – споделя поетът – не Бов, а една махала от селото, състояща се от кошарата на бай Дангова, отстранена, захлупена из старопланинските самотии.”

Един спомен съм закътала в съзнанието си от Петко поп Иванов – син на поп Иван и внук на поп Никола Гергов, който през 1853 г. преписва саморъчно „Александрията” и Паисиевата история. Та този поп Иван имал „поетични данни” и пишел римувани строфи...

Гледаме го веднъж, че се разхожда доста замислен и го питаме какви въпроси решава. А той ни отговаря:

Нали знаете, че у Данговци живее Иван Вазов. Ще му напиша едно стихотворение да види, че и в дивия Бов има поет, който не пада по-долу от него.

Написал стихотворението и един ден отишъл в махалата уж на водосвет. Там заварил Иван Вазов и от дума на дума се похвалил, че специално за него е написал стихотворение и след като го прочел, му го подарил за спомен. Вазов само поблагодарил и нищо повече не казал.

Връща се баща ми, а мама го пита:

"Е, как са поетите?”

„Студен човек е тоя Вазов .....Трябваше и той да ми напише стихотворение, както аз написах на него!”, редеше думите даскал Петко.

Оттук Вазов е посещавал околните села, като Лакатник, особено често е ходил до Заселе и водопада Скакля, който е описал в своите произведения, както и манастир „Седемте престола”.

В цялото дефиле се знае, че Вазовият герой Дядо Йоцо е от Заселе, че от Злио камик е поздравлявал нова България. И безкрайно бяхме разтревожени преди няколко години, когато се заговори за паметник на прототипа на Вазовия герой, но не тук, а в покрайнините на Левище. Аз имам копие от отговора на Националния център за музеи, галерии и изобразителни изкуства до Станислав Петров – кмет на село Заселе. В него се пише.

” В своя пътепис „Из Мала Стара планина”, публикуван за първи път през 1899 г. във в-к „Мир” под заглавие „До Заселский водопад  /Излет в Малката планина/” Иван Вазов споменава името на село Заселе и разказва за срещата си с тогавашния кмет."

Името на Очин дол не се споменава никъде и дори не фигурира в географския справочник на Вазовото творчество.

Следователно Вазов не може да види своя прототип там, където никога не е бил – Очин дол. Никои от обществените ръководства тогава не ни подкрепиха, едни обсебени от предизборна еуфория за парламентарните избори, а зам. кметът на общината е присъствувал на този т.нар. паметник на Дядо Йоцо.  Следователно е бил съпричастен с тях – там играят пари, много пари, а ние с фактите как ще се борим срещу парите?! Но няма да отстъпваме! Искам с няколко думи да се споменат някои факти по този въпрос от спомените на Илия Гьошев – наш общински дългогодишен деятел в различни сфери, който вече не е между нас – лека му памет!

 

КМЕТСКА ОРИСИЯ

Григор Любенов

Понякога, макар и рядко, случва се нещо, което не си и сънувал..…ставаш кмет. Така ненадейно и аз бях застигнат от тази орисия.

Как стана? В началото на 1983 г. в Бов се развиват някои събития, свързани с промени в териториално-селищното устройство. Излиза регулационният план на кв. Скакля, който е част от село Гара Бов, но е в землището на с. Заселе. В Заселе има ТКЗС. В Бов не. И така оставените на местните жители земи за лично ползване вече са общински парцели. Общината започва да ги продава, местните нямат право дори да закупят собствените си /доскоро/ имоти!!!

Напрежението с всеки изминал ден нараства и тогавашният кмет Милчо Вутов, макар и невинен, не издържа и подава оставка пред общинския партиен комитет. Приемат я. 

Има няколко варианта, но се обединяват около моя милост. По това време аз бях на хубава работа в Районната потребителна кооперация. А там бях след прекарана тежка операция и предписание на лекарите да напусна кариерите, където преди работех като н-к цех „Диабаз ”. И така, на 13.05.1983 г. в 13.00 ч. бях извикан в партийния комитет, където ми бе съобщено решението.

Още същия ден тогавашният кмет на общината инж. Димитър Обретенов ме представи на партийното бюро в с. Гара Бов и съобщи решението на партийния комитет. Бях на 37 години.  Имах вече натрупан опит като стопански ръководител, а не по-малко и като партиен функционер. Още когато започнах работа на рудник „Издримец” бях избран за комсомолски секретар.

Последва тримесечна школа в междуокръжната партийна школа във Враца. Април 1968 г. бях приет в партията и последва отново тримесечна партийна школа, пак във Враца. Учение, труд, учение, изпити. Партията подготвяше  кадри. Същевременно учех задочно електромеханика. При мен нещата вървяха добре. Школата във Враца завърших с отличен успех и бях класиран за висшата партийна школа в Москва. Отказах, тъй като баща ми беше тежко болен, а брат ми по това време беше в Чехия - войник. Беше Чешката пролет.

Аз съвместявах служебната си работа като елмеханик на флотационната фабрика с обществената – комсомолски секретар на рудника, с 80-90 души комсомолци, член на партийното бюро, член на стопанския съвет на завода в Елисейна. Бях на ”ти” с ръководители на рудниците и предприятието, които бяха с голям организационен опит. Тогава всички се учехме и работехме – и  постигахме успехи.

Наистина, не празни приказки. Строяхме България и бяхме горди, че сме частица от нея, че даваме своя дял в процъфтяването на родината. Да, бяха години на градеж, години на бурно развитие на икономиката, години на свободен и щастлив живот. Културата, спорта, високото жизнено равнище на колектива – това бе повелята на стопанския съвет на завод „Георги Димитров” в Елисейна. Поради изчерпването на рудните запаси и закриването на флотационната фабрика аз и 10-15 души преминахме на работа към цех „Диабаз” – от 1972 г. Тук за кратко време успях да наложа наученото в Елисейна, направихме някои рационализации, с което, от една страна увеличихме обема на търсената продукция, а от друга – значително облекчихме условията на труд.

Не беше лесно. Денем давахме задължителното производство – ежедневно от Бов излизаха 20-25 вагона с продукция висококачествен строителен материал за най-отговорните обекти в България  - АЕЦ „Козлодуй”, Химическите заводи в Девня, язовирни стени, каскади, мостове, виадукти. Огромно строителство. Недостигаха инертни материали, затова нощем правехме ремонти и реконструкции. Заедно с мен и част от работниците почти всяка нощ бе и инж. Димитър Обретенов,   тогава директор на предприятието, по-късно кмет на Общината. Да, продължавахме изграждането на България. Всеки ден, всеки час.

Оттогава, от безкрайните нощи, прекарани с инж. Обретенов, се роди идеята за ново производство – рязани плочи от „Диабаз” – която, както по-нататък ще ви разкажа, на два пъти бях почти реализирал. Но, уви – промяната дойде и започна връщането назад, назад, за да стигнем до пълна разруха. Няма го металургичният комбинат „Георги Димитров”, няма го „Диабаз”, няма ги заводите, които с такъв ентусиазъм градихме в онези бурни години. След поемането на властта в Бов, макар че имах доста голям опит, видно от краткия анализ на живота ми преди това, трябваше ми около една седмица, за да се ориентирам в новото поприще.

Макар и да бях добре школуван като стопански и партиен функционер, училище за кметове нямаше, училището бе животът в селото, съпътстван от безбройните разнопосочни проблеми на ежедневието и в същото време стремеж за развитие на промишленост, благоустрояване, водоснабдяване, образование и култура, спорт, здравеопазване и какво ли още не. За кратко време успях да вляза в този нов за мене ритъм благодарение на такива добросъвестни, опитни и всеотдайни ръководители на общината.

Никога няма да забравя и вечно ще бъда признателен на тогавашния секретар на общината другарката Невена Гетова. Много строга, понякога дори жестока, тя бе родена за тази работа и се раздаваше. Учеше ме, изискваше. Не знам какво й е струвало, но успяваше. Тя се занимаваше и с обучението на новите кметове. Успяваше да внуши на всеки от нас колко важно е да знаеш проблемите на всеки човек, как да му помогнеш в беда, как да го приобщиш към обществото. Да, тогава се правеше всичко за човека, за неговото достойнство.  Освен от нея помощ и напътствия получих и от инж. Любен Исаев, тогава зам-кмет, по-късно директор на „Република” и наш общински съветник, от инж. Димитър Обретенов, от началника на организационния отдел на общината Цветан Апостолов, от завеждащ военния отдел Иванка Бегова и от всички. Общината беше колектив.

Както споменах в началото, оказа се, че напрежението сред жителите на кв. Скакля бе сериозно. Срещах се с тях, изслушвах ги, понасях упреците им. Нямаше връщане назад по това време. Беше 7-8 години преди промените. Но стигнах до убеждението, че не трябва да се продават парцелите, въпреки че са общинска собственост. Бях правилно разбран от общинските ръководители и с решение на изпълкома на общинския съвет продажбите бяха спрени, а някои, които вече бяха закупили места, се отказаха от тях, като върнаха парите на общината.

Един от тях беше известният футболист и треньор Начко Михайлов. Длъжен съм да спомена, че тези парцели всъщност бяха  прекрасни, добре обработени и поддържани овощни и зеленчукови градини около река Скакля и около подстанцията в Криви лак. Хората продължиха да ги обработват,  макар и като общинска собственост. На някои бе разрешено и т. нар. „отстъпено право на строеж”, което за ония времена бе в полза на населението, но след промяната се оказа, че общината, разпореждайки се със своята собственост, има право и поиска застроените площи да се закупят. С това се създаде отново напрежение, разгоря се старият пожар и само смяната на поколенията, в известна степен, заглуши огромното, но справедливо недоволство. Никой друг в Бов не е бил в такава степен съпричастен с проблемите на тези хора.

Никой не е изпитвал омразата им към властта, както аз съм я понесъл върху себе си, без да имаш вина, безброй упреци затова, че някои хора, заели отговорни постове в йерархията на държавната администрация, не са мислили за последствията от необмислените решения, които по-късно са станали закон – бих казал противонароден. Да, имаше такива недоглеждания и то не толкова рядко. А това бяха петна, които грозяха хубавото на онова хуманно общество.  Още при първите ми срещи с населението по квартали, организирани от председателите на низовите организации на Отечествения фронт – Скакля, Гарата, Лускач, Требеж /по-късно Младост/, хората ми поставиха най-неотложните искания.

Всички искаха аптека, всички искаха телефони, всички искаха вода и канализация, всички искаха стадион, асфалтирани улици – много и основателни искания. Започнах с аптеката. Тъй като нямаше свободно помещение в обществена сграда, убедих моите съсобственици да направим аптека в старата къща, наследена от съпругата ми и нейните роднини от дядо й Цона Петров Пиргов.

Поисках оценка на помещенията от първия етаж от инспектори на ХЕИ-София. Куриозното бе, че когато ги заведох там, посрещна ни с рев магарето на тъста ми, което се разхождаше вътре. По преценка и после проект, направен от архитекта на ХЕИ Гринко и зам-шефа д-р Стоянов, бе разрешено да правим аптека. От общината бях подкрепен и със съдействието на Благой Коцев, тогава началник Финанси, осигурени бяха 6 000 лв. – толкова бяха по проекта. По-трудно се справих с разрешението и съгласието на окръжно аптечно управление. Те бяха против аптеки в населени места под 2 000 души, а ние бяхме едва 1200.

Тогава прибягнахме до връзки. Известният на по-старото поколение Никола Генов, който имаше контакти с много известни личности, бих казал светила в медицината, ме свърза с професор генерал Кръстанов – голям авторитет по нова време. Когато отидохме с Графка Вачева, тогава партиен секретар, той ни прие в дома си, почерпи ни, а и бе учуден, че нямаме аптека, а и че не ни разрешават да открием такава. С едно обаждане по телефона до генералния директор на аптечно управление въпросът бе разрешен . Организирах ремонта по проекта. Тук голямата работа свършиха Петко Иванов Бекярски – Пенето и Цено Иванов Георгиев – Цаки, които подпомогнати от някои други, за по-малко от месец извършиха чудо. Помещението бе готово. Трябваше обзавеждане. Отидох при директора на завода за картонени опаковки инж. Крум Найденов. Имахме техен цех в Бов с 70 работници. Той буквално се зарадва за това мероприятие и се обади по телефона на Владо Рашков – в дърводелския цех на промкомбината да изпълни поръчката за обзавеждането. Само след седмица то бе монтирано. Предстоеше откриването – представителите на окръжно аптечно, начело с директора, не си спомням името му, който всъщност беше против, ахнаха. Аптеката бе открита, назначен бе аптекар и заработи успешно.

Това бе 1984 г. и просъществува, въпреки промените до смъртта на аптекаря Станчев  през  2003 г. Откриването на аптеката и идването в Бов на аптекаря Станчев се оказа изключително добър старт в по-нататъшната ми дейност. Оказа се, че Станчев е близък приятел с тогавашния министър на финансите. Споменал пред него, че е аптекар в Бов и от дума на дума станало въпрос за моя милост и моите амбиции, които обаче трудно можех да реализирам без солидни финансови ресурси. Бяхме поканени на среща във финансовото министерство с Графка Вачева и след проведен абсолютно равностоен диалог относно намеренията ни министърът каза:

„Пари в държавата има, няма кой да ги ползва. Десетки обекти, осигурени със средства всяка година, не се реализират поради липса на инициатива от кметовете.”

Чудно, но вярно! Обещано ни бе, че можем да разчитаме на средства, колкото можем да усвоим, спазвайки стриктно финансовите закони. Отговорността по законното изразходване на средствата бе лично моя. Така, на няколко пъти получихме по извънбюджетната сметка на кметството сериозни за онова време суми, които ми позволиха да изпълнявам исканията на населението.

Успоредно с аптеката строихме /ремонтирахме/ помещението за първата в общината, след Своге, автоматична телефонна централа. Приятно стечение на обстоятелствата бе, че по това време (1983 г.) в селото Бов закупи вилен имот бащата на Радинела Бусерска, който бе на работа в Министерство на съобщенията. Запознахме се в село, имотът му е близо до бащиния ми дом. Станахме приятели и споделих с него исканията на хората за телефонизация.Той прие радушно идеята, свърза ме с които трябваше и започнахме.

От нас помещението, ремонта и кабелизацията, от Министерство на съобщенията – апаратурата и монтажа. Така, за по-малко от година от моето кметуване, Бов вече имаше АТЦ – както вече казах, първата в дефилето след свогенската.

Тук искам да спомена заслугата за част от осигурените средства на Благой Коцев и инж. Любен Илиев, за всеотдайния труд на Иван Пешев Гарчов, на когото бовчани отдават заслужен поклон като строител, оставил след себе си огромни заслуги. Не по-малко заслуги има известният и все още жив, дай Боже да си поживее още, защото заслужава, заради всеотдайния си труд и човешка доброта Крум Симеонов Минчов – цял живот телефонист. Този човек се ползваше с такова уважение пред ръководството, директора и главния инженер на Окръжно управление на съобщенията в София, че когато се видеха тук, или станеше дума за него като съм в София, те говореха за него  като за Бог.

Не може един кмет да не се гордее, че в селото му има такива хора, които със своите дела допринасят за развитие на селото. Така той със своя авторитет освен че допринесе за постигане на съпричастност в общото дело, през свободното си време, без заплащане, помагаше на Иван Гарчов в ремонта, а след това на монтьорите на апаратурата и кабелизацията. Такава всеотдайност малко хора притежават. Разширението на кабелната мрежа продължи до 1999 г. след много обществен труд и трудно набавяне на материали. Кабелният завод в Бургас не смогваше да произвежда кабели – цяла България се телефонизираше.

Тогава никой не очакваше, че само след 20 години този огромен труд и огромни средства ще се окажат ненужни. Появиха се и за кратко време се наложиха безжичните телефони, които заляха света. Тогава и най-големите специалисти в съобщенията не можеха да си представят, че всеки гражданин -  стар, млад, образован и неграмотен, ще носи в джоба си GSM. Имаше някои, които виждаха тогава светлина в тунела. Главният инженер на кабелния завод в Бургас, където аз за четвърти път осъмвах, за да се моля за кабели, сподели пред мен, че вече има разработка за безжични телефони, но все още това бе само идея. Да, това беше през далечната 1985 г.

Успоредно с работата по изброените вече аптека и АТЦ строяхме спортна зала при училището, както и футболен стадион. Когато смених Милчо Вутов и станах кмет, спортната зала бе на нулев цикъл. Бяха поставени основите. А бе пусков обект за септември 1985 г. – 40 години от Деветосептемврийската революция и 40 години народна власт. Имаше осигурен проект, имахме и средства, но нямаше строители. Строителното предприятие в Своге не можеше да поеме този и много други обекти. Затова строяхме по т.нар. „стопански начин”.

Организация създавахме ние, кметовете. Техническото ръководство бе от техническия отдел на общината. Жива мъка! Нямаше работна ръка. Тук работеха постоянно трима пенсионери. Бог да ги прости и вечна им памет – Дядо Панотко, Любен Божилов и Дамян Пешев. Трудолюбиви, честни, съвестни, но пенсионери, вече изхабени от живота. Но със силната тяхна воля и много голямата работа, свършена от Добри Динев, вечна му памет, който по това време бе на работа в училището като техник, амбицията на директора на училището Найден Стоименов и целия колектив на училището – успяхме! Учители и учителки стоварваха тухли, цимент и дървен материал. Някои ме псуваха, негодуваха, но работеха.

Особена заслуга за успеха имаше Митко Николов Колев, който по-късно ми стана сват. Този човек веднага след пенсионирането взех на работа в кметството като организатор на строителството. Организираше, доставяше материали, даваше указания на майсторите, контролираше, пазеше. Достави огромно количество тръбно скеле, дървен материал.

Проблем беше съхраняването, опазването, защото имаше такива, които дебнеха и успяваха да отмъкнат някоя и друга тръба, а това бяха пари, които впоследствие кметството заплати на собственика, макар че голяма част от откраднатото ни опростиха, като го бракувахме и предадохме 5 т. старо желязо, осигурено ни от цех „Диабаз”. Тук съм преживял един от незабравимите случаи от моята работа.

Бяхме направили целия кофраж, армировка. Техническият ръководител Бубо Маринков, който бе много добър специалист, обаче не бе съгласен да се излива всичко наведнъж с бетон-помпа, която си бяхме осигурили при поискване от „Метрострой”. Той държеше да се излива бетонът на трудови начала от населението на етапи. Огромни количества бетон на такава височина, а беше юли 1985 г.  – два месеца до срока за откриване. Поех риска, вярвах на майсторите, защото проверявах всяка тяхна изработка и на своя глава реших да организирам и наливам бетон. С бетон-помпата и три бетоновоза свършихме работа за три дни. Бях на тръни, но само на едно място, на една колона се скъса връзка – налетият бетон  вибрираше. Възстановихме кофража, завързахме здраво и още същия ден наляхме с бетон. Трябваше веднага да се направи хидроизолация, за да може да се работи вътре – мазилки, мозайки и т.н. Намерихме майстори, но нямаше хидроизолация.

Трябваше да ни се отпусне от държавния резерв. Уж всичко е било уредено, отидох с товарната кола на кметството на гара Искър – складовете. Казаха ми, че без бележка от Министерство на строежите не могат да ми отпуснат такова голямо количество. Тогава, облечен в работен костюм – дочени панталони и рубашка, отидох в министерството. Прие ме лично министър Георги Белички, разписа ми искането и до вечерта доставих материалите в Бов. На другия ден майсторите вече работеха. Трябва да кажа и дебело да подчертая, че тогава на инициативните кметове вратите бяха отваряни навсякъде.

Имахме кметски книжки, които ни даваха право да влизаме навсякъде,  където трябва, защото и тогава имаше бюрокрация. Включихме се и в чест на 40-годишнината от 9-ти септември, салонът беше открит и предоставен за ползване на децата и младежите.

Неоценима помощ в моите действия ми оказваше моят предшественик Милчо Вутов. Той беше зам-председател на РПК „Чавдар”-Своге. Специално за спортната зала той лично осигури средства и обзаведе зали за шах и за тенис. Трябва да се знае, че успоредно с основния обект, осигурен с проект и средства, се изпълняваха и редица други важни за хората по кварталите мероприятия. Тъй като разполагах със средства, почти във всеки квартал се строеше нещо. Беше време на изграждане на стотици кубични метри подпорни стени. Инертни материали и камъни доставяхме от кариерите в Бов и Церово.  Осигурявах строителни платна и дървен материал. Проблем беше циментът.

Но и там намерихме пролука. Споделих проблема за цимента със Славчо Григоров,  който тогава бе началник на жп гарата. Работехме добре с него – и на тяхната улица „Волга” бяхме започнали някакво строителство. Но липсата на цимент бавеше работата. Той се сети, че началник-гарата на Бели извор е негов състудент от ПЖИ, свърза се с него, отидохме в завода на Бели извор и ни обещаха по 60 тона цимент на тримесечие. Стана така, че който не е искал, той не е получил цимент от кметството за благоустрояване на квартали и улици, дори дворни места, защото изграждането на подпорни стени на улиците променяше облика и на дворовете. Вече укрепените и разширени улици засипвахме с чакъл, валирахме, асфалтирахме.

Беше чудна гледка! Баби, дядовци и техните внучета разкарваха с гребла, вили и лопати чакъл, а после и асфалт. Така за няколко години се промени обликът на селото. Към 1987-88 г. бяха асфалтирани улица „Искър” в кв. Търно, ул. „Дружба” в кв. Криви лак, ул. „Красна поляна” в Скакля, улицата под магазина в Требеж, ул. „Трескавец” и др. Като пропуск в тези мероприятия бе това, че не ограждахме асфалта с бордюри и тротоари, защото тепърва предстояха полагане на кабели и  водопроводи. Не стигна времето преди 89-а год. – кабелите  и водопроводите прокарахме, но тротоарите и бордюрите не направихме. И въпреки това, макар че оттогава са минали повече от 25 години, асфалтът, макар и някъде поизровен, е факт. Ако бяхме строили съгласно изискванията тези улици и до днес щяха да са черни пътища без никаква перспектива за асфалтиране някога. Защото дойде друго време – времето на разрухата, времето на грабежа.

Наскоро в разговор със сегашния кмет Марио Вутов на мой въпрос как е кметството, той ми отговори, че е зле.

„Ние нищо не градим. Не можем само да изметем, това, което вие сте построили през годините преди промяната”.

Друг обект, който градихме и за да го имаме, също съм преминал през изключително сложни препятствия, е футболният стадион. Знае се, че бовчани открай време са обичали футбола и са търсили варианти за сносно игрище. Минали са много години от създаването на футболния отбор. Играеше се на малък терен покрай Искъра – под бившата кланица. Опитваше се върху терен в Мезгьовица. Там и до ден днешен има терен, закупен на името на ФК „Миньор”, Бов. По някое време отборът е носил това име. Оглеждан е вариант покрай Искъра в Търно.

Накрая се решава да се използва терен на бившата кариера над бункера – днешния стадион. Специалисти строители са смятали, че това е налудничава идея. Но се оказа че са грешили. В началото на 1982 г. Милчо Вутов успява да ангажира Министерството на горите за корекция на река Селска. Кариерата е спряна наскоро преди това, но там са насипани 1000 куб. метра скални маси, които при всеки пороен дъжд реката влачи и се стига до задръстване на жп подлеза.

При едно такова бедствие той извиква представители  от министерството, които отговарят за укрепителните работи, и те се съгласяват с изграждането на укрепителната дига. Но кметството да я построи. Парите са осигурени, направен е проект и строителните работи са поверени на Митко Барутчийски. Той обаче вследствие на не добра организация и пълна безстопанственост пропилява повече от половината от средствата, като е изградена по-малко от една трета от стената. Когато аз започнах работа като кмет, пари за обекта вече нямаше, а работата бе наполовина свършена. Естествено отговорникът бе освободен, макар и скандално, и обектът за известно време бе спрян.

По-късно, през зимата на 1984 г., намерих някакви средства и организирах доизграждането на стената. При насипването и изравняването се получи теренът на днешния стадион. Предстоеше още много работа, реката отново придойде и скъса челната стена, където бетонът бе още суров. Реката навлезе в изравнения вече терен. Стана езеро. Имаше опасност от скъсване на долната стена. Тогава с две фадроми – на ДАП-Своге и на кариерите, успяхме да преградим реката и да спасим терена.…..

Беше страшно! Лавината от камъни и пясък можеше да заприщи отново подлеза и да нанесе щети на къщите покрай реката. А подлезът бе току що асфалтиран. Няколко дни след като вече бяхме укрепили челната стена, тогавашният началник на организационния отдел на общината  Цветан Апостолов дойде при мен, за да се запознае отблизо с някои проблеми на кметството и по-специално със строежа на спортната зала и стадиона. Такива посещения по селата той правеше задължително поне един път на всяко тримесечие, а където имаше нужда, и по-често.

При мен идваше често, защото по това време имаше строителство, колкото почти във всички други села, взети заедно. Та именно той се ангажира да доведе на място тогавашния председател на ОС на БСФС – Христо Чипев. Дойдоха заедно с бившия дългогодишен кмет на Своге Милко Станчев, вечна му памет – наскоро разбрах, че е починал. Като видяха картината, първо се опитаха да ме разубедят, че тук стадион не може да стане и да търся друг терен.

Убедих ги, че друг терен с такива размери в Бов няма и поемам лично отговорността до 1 година тук да има стадион – затревен и със всички изисквания за участие във футболното първенство в зоните. Тогава Христо Чипев каза: „Абе, че няма как да стане за година няма, но щом кметът се ангажира с такъв обем строителство, ще му отпуснем 10,000 лв. за започване на строителните работи.” На третия ден след разговора парите бяха преведени по извънбюджетната сметка целево – строителство на стадион в с. Гара Бов. На заседанието на ОС на БСФС Хр. Чипев трудно е наложил превес в наша полза, тъй като голяма част от членовете са били на мнение, че ще трябват поне 100 000 лв., за да стане терен за състезания. Когато Хр. Чипев си тръгна, ми каза:

„Ще извоювам 10,000 лв., а когато направиш 1 кв.м. зелена площ,  ми се обади да търсим по-нататъшно финансиране.”

Бях сигурен, че ще успея и няма да го изложа, защото той ми каза, че ще запознае с идеята Централния съвет на БСФС и лично неговия председател Трендафил Мартински. Създадох организация и невероятно, но факт – с огромната любов към футбола и пословичното трудолюбие на бовчани площадката от 6 000 кв.м. бе готова. Дренажи, отводнителни канали за подпочвени води, насипи на слой тлаклив пясък, оборски тор и всичко, каквото трябва. Заравняване, нивелация. Нивото и реализацията на този сложен процес бе под ръководството на инж. Людмил Милчев, тогава н-к отдел А и Б към общината. Трябваше да зачимяваме, ако бяхме тръгнали по по-лекия път, трябваше да чакаме години да се затреви площадката. Но това е специална работа, никой от нашата община не се наемаше с тази работа.

Разбрах, че специална бригада привършва стадиона в Горна Малина. Бригадата е под разпореждане на директора на „Спортстрой” – инж. Димитър Заев. Познавах го лично, тъй като преди това бе директор на СМК /Строително-монтажен комбинат/ София-окръг и е идвал при мен, когато бях н-к цех „Диабаз”. Без притеснение му казах какви дела върша и ми е нужна неговата помощ – бригадата за зачимяване. Той каза:

„Тази работа е много скъпа, имаш ли пари, имаш ли терен за вадене на чимове.”

Казах твърдо „да”.

Излъгах го, но бях сигурен, че ще намеря пари от БСФС. Обади се в Горна Малина на кмета и му докладваха, че там работата е почти приключила до 2-3 дни  и вдигат бригадата за Ихтиман. Помолих го да ги прати първо при нас, тъй като сме готови, а в Ихтиман още не бяха готови, и бригадата трябва да бездейства поне месец. Той бе категоричен:

„Ако утре ми донесеш писмо от банката, че имаш 30 000 лв., вдругиден ти пращам бригадата.”

Условие, като уравнение с две неизвестни. Но намерих изход. Помолих банковия инспектор Васил Калафунски за такова писмо, като исках да ми съдейства пред директора на банката Любен Евтимов, с когото бяхме доста добре познати по партийна линия. Но тук ставаше въпрос за издаване на документ с невярно съдържание, а директорът беше против тези неща.

Васил Калафунски пое сам въпроса, даде ми писмо, че разполагам със сумата от 30 000 лв., подписано и заверено по надлежния ред.  Директно се явих в „Спортстрой” на стадион „Васил Левски” и след няколко дни бригадата бе в Бов.

Междувременно се оказа, че за ваденето на чимове е нужен специален плуг, такъв имаше в Панагюрище. Тогава там играеше Людмил Грозданов, който ни съдейства, и го взехме. Денонощна работа, много малко хора или почти никой не може да си го представи, но аз и М. Николов лягахме в ранните часове за по 2-3 часа и отново, и отново.

В началото на месец септември стадионът бе зачимен – само за 1 месец, и то при лоши атмосферни условия, характерни за месец август. Когато се обадих по телефона на председателя на ОС на  БСФС, че стадионът е готов, той не повярва и ми каза:

„Кмете, имам премного работа, за да слушам хуморески.”

Ядосах се и с Лъчезар Михайлов с УАЗ-ката отидох лично при него в канцеларията на стадион „В. Левски”. Прие ме, смеейки се и ме попита защо си правя шега. Казах, че не е шега, а истина и че съм обиден от недоверието.  Тогава той извика шофьора си и каза:

„Ще отидем до Бов.”

Аз освободих моя шофьор и се качих в неговата кола. По пътя му разказах някои неща, но той все не вярваше и се подсмиваше. Когато стигнахме на стадиона и пред очите му се открои ширналата се 6 000 кв.м. зелена площ, очертана от пясъка между чимовете, с две врати и седалки откъм реката, той се просълзи, коленичи на тревата и ми се извини.

Само ме попита колко пари съм похарчил, надхвърлят ли 100 000лв. Казах не знам точно, но не са повече от 40 000 лв. Парите бяха осигурени още в близките дни, разплатих се със „Спортстрой”.

Те не заработиха 30 000 лв., защото много от работата бе свършена от наши хора, като вадене на чимове, доставени на място, те само ги редяха. Наистина направихме чудо.

Тогава бях избран за делегат от Своге на национална конференция на БСФС, водена лично от др. Трендафил Мартински. Имах изказване, предварително подготвено и два пъти връщано от първия секретар на партията в Своге Александър Зоров за корекции. Когато излязох на трибуната, говорих не само това, което бях написал, и спечелих бурни овации от залата и ръководството на конференцията.

Тогава бях награден с някаква парична сума и специална значка „За особени заслуги в спортното строителство”. За съжаление някъде я изгубих заедно с документа към нея.

Но това не е най-важното. Важното бе, че в Бов има стадион. С получената сума се разплатих с всички, които бяха взели участие в строителството на стадиона, повечето работеха без да са мислили, че някой ще им плати за това.

Имаше ентусиазъм. Имаше патриотизъм. Макар че след промените по адрес на нас, комунистите, се изсипаха безброй мръсни и нелепи измислици. Тук ще кажа: ако комунистите не ме бяха подкрепяли в моите дела, ако не бяха тези 40-50 души в първите редици, когато призовавах за спешно трудово участие, това, което съградих през тези години, нямаше да стане никога.

Сегашните нямаше да има какво да метат. Партийните секретари Графка Вачева, Петър Радоев, Спасена Милушева, Радослав Маннов, покойният вече Трендафил Минчев, заслужават дълбок поклон за това, което са свършили, а не упреци, с каквито всички бяхме засипани в годините след идването на демокрацията.

Беше трудно, не сме работили с цел да извличаме облаги. Отделяхме от  времето си така нужно за семействата, за да сме на събрания по кварталите, на мероприятия в общината, много често на трудови мероприятия. Винаги първи, понякога сами. И това се е случвало.

На трудов ден на стадиона трябваше да се свърши спешно ръчна работа, в 8.00 часа бяхме само аз и Благой Коцев. Малко след това дойде Спасена Милушева, тогава партиен секретар, с още няколко комунисти и някои други. Работихме целия ден при страхотна горещина, но свършихме работа.

Пиша тези неща с надежда, че някой от сегашното и следващи поколения ще го прочете, ще се замисли и разбере, че нищо не е дошло от само себе си. Всичко е труд. Имаше и тогава някои готованци, които ни се подсмиваха, когато ни видят с лопатите.

Сега, за съжаление, готованците са много повече,  а хора с лопати на трудова бригада са рядко явление.

Простете ми, ако не съм прав. Пиша тези редове днес, неделя, 17.03.2013 г., когато се иска прошка. Малко се увлякох, но като помисля колко още неща за тези години трябва да опиша, се опитвам да изброя по-важните, а други – да подмина. Уви, за мен това е животът ми през тези 20 години. Мой и на цялото село.

И ще продължа да пиша с надеждата, че все някой ще го прочете, ще каже и на други. Ние сме селище с най-много водоизточници в цялата община, а може би и в София-окръг. На определен етап, до към 1960 г., са изградени няколко водопровода, които към този период в общи линии са задоволявали нуждите.

След 70-75 г. на миналия век започна масово застрояване на Кукла, Садината, Кузлица, Требеж, главно от местни хора, слизайки от с. Бов и махалите Забачовец, Кръст, Габровница. И водата започна да не достига. В годините 1976-80-82 бях на работа в кариерите „Диабаз”. Тук имаше изградена материална база със всички условия за хората. Столова, в която хората се хранеха два пъти на смяна, съблекални, баня – мъже и жени. Парно отопление в цялата сграда. Но водата не стигаше. Ползването на тази прекрасна база бе невъзможно. Често за кухнята на стола, в който се хранеха близо 90 работника, доставяхме вода със 200-литрови варели. Трудно и рисковано. 

Органите на ХЕИ правеха ежеседмични проверки. Тогава с кмета М. Вутов започнахме да търсим  варианти за водоснабдяване. Единият беше да прехвърлим вода от водопровода „Скакля” с допълнителна помпа за питейна вода. Но водата от водопровода на БДЖ винаги е маркирана като недобра за пиене – поне от докторите. Някои от по-старите още помнят надписите на чешмите на гарата – „Водата не е добра за пиене”.  Няма данни някой да е умрял от тази вода!

Затова се насочихме към другия възможен вариант – Издримец. Изследвания – три  пъти в годината за количество и качество. Това в продължение на цели 3 години. Резултатът бе: „Водата отговаря на БДС” – може  да бъде ползвана за пиене и битови нужди. Следва искане за включване в програмата на Окръжен народен съвет - София.

Наш окръжен съветник тогава бе Антоанета Иванова Скробарска – едната от дъщерите на Иван Скробарски. Бюрократичната машина е много трудно подвижна, едва след две години проектът бе включен за проектиране, тъй като само за селищна система Своге имало 15 проекта, но няма изпълнител и не се усвояват парите. Не ми повярваха, че ще построя обекта по стопански начин.

Близо година ходене по мъките. Намерих друга проектантска организация за ВИК-обекти към бившето ДСО „Родопа”. За кратък срок – по-малко от месец, срещу нищожно заплащане проекта бе готов. Тъй като водопровода представляваше интерес и за Горското стопанство – три водопойни корита за техните и селските стада. Инж. Белопопски, зам. директор, награди четиримата проектанти с два заклани овни.

С готовия вече проект отидох при др. Младен Занев, зам.председател на ОНС, чичо на майката на Тони – Бойка. Той бе изненадан от моите действия и ходове за успешно проектиране. Сумата възлизаше на около 110 000 лв. Казва:

„Парите не са проблем, но как ще го направиш?”

Убедих го, като за гарант помолих Христо Ангелов Колев, тогава той бе на работа в ОНС. Беше втората половина на годината и искахме докрая на годината да набавим тръбите 6 км., Ø150. Той разпореди на главаната счетоводителка Тотка Николова, която беше от Церово, да ми осигури 30 000 лв., другите 80 000 от м. март или април следващата година.

Така и стана. Командировах  моя верен помощник  Митко Колев в Димитровград със задача да не се връща без да е уредил тръбите. За близо седмица човекът се справи. Наложи се корекция в проекта  - нямаше производство на тръби Ø150, 6,000 метра взехме Ø125. Цялата рампа бе заета от нашите тръби. Междувременно набавих нужната техника и работници. Започнахме април, края на септември водата потече из Кузлица.

Сега някои казват, че не била добра за пиене и битови нужди. Е, може при силни бури и снеготопене да се поразмъти, но може временно да се спре докато се избитри. Но оттогава, въпреки че домакинствата в този район се удвоиха, част от водата винаги прелива на Кукла. А след като пуснахме водата настанаха 5-6 поредни сушави години.

Цялата селищна система бе на режим за осигуряване вода за пиене. Ние не сме правили режим даже и за поливане на градините. Така е до ден днешен и за всичко това съм виновен аз – бившият кмет.

Строителството не мина гладко и без проблеми. Имаше участъци, където не можеше да се копае с машина. Хората, които бяха се напатили без вода изкопаха канала на ръка. И много, много перипетии, които само аз си ги знам и ги помня.

Сега мнозина коментират, някои отправят сериозни упреци към мен. Но аз съм доволен, че съм осигурил вода на повече от 200 домакинства в с.Гара Бов, а оставихме и няколко отклонения в с.Бов, за да има и там достатъчно вода. И вече 25 години я има, ще я има и още 250 години. Защото водата е живот, а живот по тези места винаги ще има.

Както някъде преди споменах, строяхме и ремонтирахме улици и пътища. Мисля че ще бъде интересно да се знае как асфалтирахме пътя до селото Бов, който дълги години бе само на запечатка и се рушеше все повече. Доста години М. Вутов се опитваше и правеше всичко възможно да включи асфалтирането на тези 7 км. в програмата на Окръжния народен съвет. Аз също, още с постъпването си на работа като кмет, ползвах лични контакти, както в ОНС, така и в Окръжно пътно управление.

Уви… никой не се ангажира да задели 700 000 лв. – толкова струваше асфалта гара Бов - с.Бов. Въпросът разреших съвсем случайно. Попаднах на информация от мой колега от Общината Мездра – кметът на с. Зверино. С кметството поддържахме контакти. Той сподели, че от Военното министерство търсят подходящ терен за монтаж на апаратура за връзка в района между Своге и Мездра. Веднага се свързах с Ангел Леков, който си идваше и поддържахме приятелство.

Знаех какво работи и че може да провери. Оказа се вярно. След няколко дни при мен дойдоха няколко полковници, казаха ми какво търсят, какъв терен. Аз им предложих Прекръскето или Луково. Избраха Луково. Оттук нататък нещата бяха поети от Благой Коцев, който беше н-к  - финанси в Общината. Постигната бе бърза договореност между ИК на сел. система, като им се предоставя площ от 35 дка – необработваема, а те се задължиха да асфалтират пътя от гарата до селото за тяхна сметка.

Стана така, че направиха и асфалтов път до Луково, за което не бяхме и помисляли. Ето така, от един разговор между колеги в Община Своге влязоха, като инвестиция близо 1 000 000 лв. – пътят за Луково бе направен за 300 000 лв.

С военните тогава, договорихме да участват със: строителна техника в изграждането на модерен свинекомплекс с месокомбинат, финансиран от „Република”. Но протеста на няколко местни жители, организирани от Алекси Митов осуети това начинание. Излишно е да обяснявам какво загубихме.

Пак поради протести и с нища необосновани клевети срещу мен пропадна и строителството на пътя от Луково до с. Лакатник.

Ще отделя няколко думи  за търговското обслужване в Бов. То ставаше до 1989 г. само от РПК-„Чавдар”. В годините тя е преминала през много реорганизации и проблеми винаги е имало. Разделена на райони – ние бяхме към район  Церово.  В годините 1983-84 започна роенето на РПК. Церово също искаше да се отдели заедно с нас, Заселе, Зимевица,  Заноге. Но ние поискахме да се отделим самостоятелно. За целта изградихме група – моя милост, Благой Коцев, Николай Петков /Кольо Мантата/и Владо Димитров Алексов. Предсавихме искането си в Общинския комитет на партията. Не успяхме, стана голям скандал, който провали и отделянето на Церово.

Те все пак се отделиха, но много по-късно и фалираха. Направихме още един опит за отделяне на кооперцията от Своге, мисля че беше 1995 г. Всичко бе подготвено от мен, Благой Коцев, Владо Димитров и Николай Петков. При гласуването на свиканото общо събрание обаче двама ни предадоха. Два гласа не стигнаха. Тогава председателят на РПК Божил Христов дойде при мен – аз ръководех събранието, потупа ме по рамото и ми каза:

„Кмете, хората не те подкрепят, откажи се от намерението да се отделяте.”

Отказах се. Предателите вече не са между живите,  не искам да ги споменавам, за  да не  дразня наследниците. Но ми е обидно, когато незапознати със ситуацията бовчани ме упрекват, че аз съм бил против отделянето.  Истината е, че разполагахме с най-добрата база от всички останали села,  ние можехме да подобрим обслужването рязко и сега да имаме и ресторант, и фурна, и магазин. Но често става така, че двама-трима обръщат нещата  наопаки.

Това е демокрацията –„ Не добра форма  за управление, но не е измеслена по-добра”.

Въпреки че бяхме район  Церово към РПК-Своге, контролът по обслужването в ония години бе изцяло от кметството. Деликатно и трудно е да контролираш хора, на които друг заплаща. Но аз  се справях без особени усилия, защото хората ми вярваха. С изпитан метод от времето на школата във Враца, знаех по всяко време къде има проблеми и своевременно реагирах.

Тук ще се върна малко назад в далечната 1967-68 г., тогава имах възможност да слушам лекция от един от тогавашните дисиденти в партията – Иван Абаджиев. Той ни учеше, че ръководителят на какъвто и да е колектив – село, град, завод или даже окръг не може да е ръководител, ако не живее с проблемите на ръководените от него хора. А за да живее с тях трябва да ги познава. Аз, за да знам всичко, по всяко време къде какво става, разчитах на доверени хора , честни, без скрупули. Много от тях , отдавна не са между нас.

Аз успявах да управлявам добре разнопосочни дейности, защото разчитах на хората, те, голямата част от тях ми вярваха и проблемите се решаваха бързо. Това беше съдържанието на моята работа.

Малко са вече хората, които  помнят старата фурна, аромата на прясно изпечения  хляб на дърва. И сигурно вече не се помни, че почти всяка седмица падаха облицовани плочи в пещта, които покойните вече хора, със златни ръце, като Кръстьо Мишанов, и някои други, вечна им памет, бързо оправяха, защото тогава хляб не се докарваше, като сега.

Затова и сам реших, получих подкрепата на цялата партийна организация, която ми бе крайно необходима и направих новата фурна. Всичко беше много трудно, но успях. Жалко, че днес е затворена и се руши. А хляб ни карат дори от Силистра, но не като това, което хапвахме от нашата фурна. Топъл хляб, топъл козунак – само мечта! Сигурно нямаше да мечтаем, ако бяхме самостоятелна кооперация.

Сега реалностите са други и едва ли скоро ще се променят в наша полза. Пак сигурно малко хора  си спомнят, че си построихме и модерна кланица. С малко пари от кооперацията, с дадената безвъзмездно сграда от кариерите и със страшно много ентусиазъм от населението, много трудови дни, но се сдобихме с тази придобивка. Но, уви, само за няколко години.

Дойде демокрацията, започнаха реституции и разрушение.

По професия съм енергетик. Имах добри контакти с Енергоснабдяване-Своге, с район София-окръг. Тези контакти използвах разумно и за няколко години подменихме почти цялата мрежа Ниско напрежение. Нови стълбове, нови трафопостове – Кукла, Требеж, Лускач, Скакля и накрая и в Гарата – под фурната. Зад всичко това се крие огромна по обем работа. Никой освен мен не помни! Аз организирах абсолютно всичко – проекти, финансиране, хората по места копаеха дупки на трудови начала. Енергоснабдяването извършваше монтажа.

Каква ли би била картината в Бов вечер сега, ако беше предишното положение – аварии и тъмнина. Вече 20 и повече  години, ми казаха приятели от Енергото, нищо ново не е направено, само се кърпи старото. До кога – никой не знае.

Слава богу, ние сме добре и ще бъдем още много време така, защото проблемите бяха решавани тогава, когато можеше. Решавах ги, защото затова получавах заплата от държавата. Бях избиран многократно със значително мнозинство. Хората искаха още от мен. Винаги имаше още какво да се върши.

За това, че искам и мога да бъда в полза на хората течаха коментари в съседните села. Не случайно в ония години получих писмо от група граждани, които ежегодно идваха на лечение в курорта на Вършец. Те просто ме молеха да направя необходимото автобусите от Вършец да идват до Гара Бов, защото тук е много по-удобно за връзката с влаковете. Това бяха хора инвалиди, които отивайки или идвайки си от Вършец трудно се придвижваха от автогарата Лакатник до жп гарата, където разстоянието е доста голямо.

С тази молба отидох при кмета на Вършец и решихме въпроса. Тогава, заради тези хора успях да спра тук бързия влак в 9.00 ч. за София. Всичко беше много добре – харата доволни, а тук оживлението  бе видимо. В един момент вършечани – партийни и общински ръководители поискаха да закупят тук терен и да построят своя автогара.

Нашите ръководители обаче не се съгласиха, защото послушаха тогавашния директор на ДАП - Своге, който бе против, защото се страхуваше от конкуренция. По-късно се стигна дотам, че пак този човек намери повод и въз основа на постановление, което забраняваше дублираните превози – авто- и жп-,  принуди автостопанството на Вършец да се върне на Лакатник.

Така беше, докато едни правехме всичко възможно да облекчаваме или решаваме проблемите на обществото, други преследваха само собствените си интереси. Какво от това, че всеки ден десетки хора с патерици и багажи се тътрят мужду жп гарата и автогарата в Лакатник. Има постановление. Такива хора и такива постановления бяха язвите в онова,  иначе добре уредено общество.

В годините преди 1989, преди промените, едно от важните направления в държавен мащаб бе Гражданската защита. Защита на населението при бедствия и аварии, при въздушни нападения. Ние, кметовете подготвяхме хората да са в състояние  за самозащита при евентуални бедствия. При нас по разпореждане на Генералния щаб на армията, в случай на война трябваше да се изнася целия ръководен и  производствен персонал на Завода за електрокари от София.

За тази цел бе създадена стройна организация. Във всяка къща бяха разпределени хора от завода, които при евакуация да идват тук да живеят и да ходят на работа в София. Беше логично, но всичко добре организирано и подредено. С този огромен колектив поддържахме взаимоотношения на приятелство и взаимопомощ.

От завода ни отпуснаха безвъзмездно строителни материали, които използвахме при необходимост. Нашия смесен битов хор изнесе богата програма пред колектива на завода. С Директора седяхме на първия ред. Той бе направо възхитен от това, което представиха нашите хористи.

Ние си имахме проблеми – носиите бяха много стари, някои различни. Въодушевен от представянето на хористите директорът отсече:

„Тези хора заслужават да бъдат облечени с нови, хубави народни носии.”

Така и стана само за месец носиите бяха готови по поръчка, от завода заплатиха стойността им. Мисля, че тези носии и до днес се ползват, а беше толкова отдавна  - края на 80-те на миналия век.

По-късно, когато празнувахме 100-годишнината от нашето Читалище същият завод бе един от основните спонсори за реализирането на празника. На някои може да се стори досадно, ако реши да прочете тези редове. Но аз ги пиша, не за да изтъквам толкова моята работа, по-скоро ако някой прочете написаното и се замисли върху всичко това ще разбере, че животът не започва от вчера и че това, което имаме в Бов е създадено с много, много труд от поколения назад.

И ако сега е невъзможно да се създава, то да се полагат неимоверни усилия поне да се съхрани създаденото.

Военен отчет. В ония години воденето на военния отчет бе най-отговорната дейност на кметовете. Тя се извършваше под прякото ръководство на военния отдел на общината и бе доста отговорна. Още 16-годишни младежите бяха известявани за предстоящата си военна служба и съответно заведени на отчет. Тази работа при нас се извършваше от секретаря на кметството Радка Петрова, по-късно от Анета Михайлова и другите след тях. Осъществяваше се контакт първо с родителите на децата и те с радост изпращаха децата при нас, като още вкъщи ги подготвяха за предстоящите им задължения към родината. Вече при нас, в кметството ние ги въвеждахме в света на армията. До влизането в казармата момчетата минаваха на три комисии, където лично ги представяше кмета на населеното място. За мен като кмет бе гордост, че много години  наред водех на комисия най-много и най-умни момчета. Кметовете лично участваха в комисиите и представяха момчетата. Едва ли някой е изживял моята гордост от това че подавайки документите на председателя на Комисията, чувах възклицания: Браво на Бов, толкова много момчета и то добре образовани, много от тях пълни отличници. Аз предварително водех разговори с родителите и момчетата относно техните желания за вида на службата, за мястото на разпределение и т.н. и т.н. тъй като имах авторитет и бях добре подготвен и мотивиран повечето от исканията ми се реализираха. Имахме особен подход към деца с по-бедни или болни родители. Тях задължително устройвахме на служба съвсем наблизо. Значителна част от младежите желаеха в казармата да придобият право на водачи на автомобили, на пътностроителни машини. Получаваха това право и не си спомням някой да ме е изложил. По-малко по обем, но също отговорна бе и работата с преминалите в запаса офицери сержанти, войници. Имахме строга организация за повикване по всяко време на денонощието. Добре организиран екип от добре подготвени за целта и притежаващи нужната отговорност наши съграждани, които по различни причини не подлежаха на повикване в армията изпълняваше тази нелека задача. Многобройни учения в студ  и виелици, това бяха изпитания за всички, но се представяхме отлично винаги. Когато се пенсионирах, оставих в кметството куп грамоти и знамена, връчени като награди на кметството за безупречна дейност по военния отчет и Гражданска защита. За осигуряване на обществения ред, за спазване правилата за движение от водачите на МПС за бърза намеса на органите на МВР имахме добре организиран и безупречно функциониращ доброволен отряд. Много са за описание ежедневните действия на този отряд. Хората от отряда се лишаваха твърде често от семейния уют и без никой да им заплаща нещо осигуряваха ред и спокойствие в  селището. Командир на отряда естествено бе кмета. Винаги, навсякъде. Е, имаше и зам-командири, но отговорността пред обществото винаги и била моя. Сега, когато пиша тези редове, връщайки се назад във времето преди повече от 20 години, неизбежно си спомням от една страна за много, много благодарности от хората, но и малко, но силни болящи упреци от хора, които хем стояха настрана от обществените проблеми, хем непрекъснато търсеха причини да критикуват, да пишат доноси, да търсят под вола теле. Малко са тези хора, но ги има и днес. Как осигурявах поминъка на населението? Основна дейност през 70-80-те години бяха кариерите, които имаха вече 100 годишна история. Основен цех, в който работеха около 90 човека бе цехът към предприятието „Кариерни материали” със седалище във Своге, известният „Диабаз”. Преди да бъда избран за кмет, в този цех работих като ръководител 10 години. Бяха години на огромно строителство в цялата страна и поради това остър глад за строителни материали. А ние произвеждахме най-доброто в цялата страна. Всеки искаше с нас да сключи договор. Не ми бе по силите да удовлетворим всички искания. Но полагахме усилия ежегодно да повишаваме обема си производството. Вкарвахме нова техника, правехме рационализации главно с цел облекчаване труда на работниците и подобряване условията за работа. И донякъде успявахме. И стана така че моята загриженост за развитие и усъвършенстване на това производство, което гарантираше основнато заетост в Бов тогава, а и в далечното бъдеще си остана моя задача и по-късо, вече като кмет, а дори и след това. Още в далечните 1977-78 г., когато аз като н-к цех и инж. Д. Обретенов тогава директор на предприятието чертаехме планове не само за увеличаване на производството от ценния камък, който единствено тук се намира в много голям обем – милиони кубични метри. В един хубав ден, инж. Обретенов , вече като кмет на общината /тогава председател на ИК на селищната система Своге/ ми се обади .по телефона и ме помоли незабвно да се явя при него. Така и направих. Отидох в кабината му в общината и на бюрото му видях това, за което бяхме говорили с него 5-6 години по-рано  - красиво изрязани, изшлайфани и полирани плочки от „Диабаз”. Красота! Съчетана с пословичната здравина на тази скала. Тогава той ми каза: открихме метод с който твърдата скала се реже като кашкавал. Захващай се с реализацията на идеята. Трябва да успееш това е не само бъдещето на Бов, но в голяма степен и на общината. За голямо съжаление наскоро след това този човек с неизчерпаема амбициозност се разболя и почина. Бях започнал и навлязъл в сферата на тази дейност, но нямах подкрепа от никого, даже ми се подиграваха понякога. Така минаха близо 2 години без нито крачка напред. Когато обаче, откривахме цеха на з-д „Антон Иванов” за който ще ви разкажа по-нататък бях поканил и Генералния директор на обединението „Климатична техника и инсталации” инж. Алекси Мицев и тогавашния председател на ИК на сел. система Валентин Недялков.  Инж. Мицев се впечатли от цялата композиция вагони натоварена с диабазов филц и ме попита: Кмете, какво виждам? Какъв е този инертен материал и за къде го ползват. Обясних му че това е диабазов филц произведен тук в Бов и ще замине някъде из България. Огромно бе неговото учудване, че наистина има диабазова скала в Бов, а ние я трошим за бетон. Малко по-късно той вече разказваше на Вальо Недялков възможностите за производство на много ценни материали от тази скала. За кратко време Недялков бе убеден в това, което аз за дълго време не успях  - ценна суровина за производство на скъпи елементи за машиностроенето и за безупречно здрави и много красиви скално облицовъчни материали  - плочи, платове, стъпала и каквото поискаш. С Вальо Недялков се заехме да търсим реализация на идеята. Но и той се разболя и почина. Беше трудно, защото в края на 80-те години вече се чувстваше началото на упадъка на тогавашната система, а за реализацията на тази идея, която мнозина виждаха като много перспективна трябваха много пари и то главно валута. Не можах да улуча отворена врата и хора да се ангажират с тази дейност. Докъде ли не стигнах, къде ли не хлопах врати, молех, убеждавах. Бюрокрацията се бе развихрила. Бе в своя апогей. Отвсякъде ме отпращаха със съвети да изчакам още…….питах се докога. Дойде 9ти ноември 1989 г. всичко се обърка. Надявах се в суматохата да пробия. Уви. Едва през 1993 г. се свързах с нашия сънародник с произход от с. бов Красимир Пенев Иванов, който от дълги години живееше в Америка – щата Флорида. Интересуваше се какво може да се направи в Бов, в какво може да инвестира негови средства. Веднага му отговорих и предложих идеята за „Диабаз”. Наскоро след това той дойде в Бов запозна се подробно какви са възможностите и реши да инвестира. Трудно, но в крайна сметка успешно стигнах до решение на тогавашния общински съвет с председател Венцислав Манолов, да се развива тази дейност от общинското предприятие съвместно с Красимир Иванов. Започнахме работа по идеен проект за развитие на тази дейност с института „Нипроруда”. Иванов пое ангажимента да заплати проектирането. Но когато идейния проект бе готов, него вече го нямаше в България, а аз бях подписал договор. И всичко отиде на вятъра, а аз трябваше да плащам 500,000 лв. – три мой заплати, тогавашни пари. Размина ми се, защото бе сменен директора на института и новия се ангажира и намери друг инвеститор – швейцарец – фирмата UBS. Красимир Иванов вече 2 години не се бе обадил. Започна нова битка в общината. Кмет беше Михаил Рашков. Много трудно се стигна до решение, но в крайна сметка победих отново. Започна се усилена работа, изработихме вече и работен проект. От въпросната швейцарска фирма вложиха и нови машини за съществуващото производство. И когато трябваше да започне новото строителство се оказа, че собственика на фирмата е предаден и ограбен от неговите хора в България, разбира се с помощта на наши сънародници. И отново всичкия ми труд отиде на вятъра. Доколкото знам, към дните, когато пиша тези редове още се търсят парите, водят се дела. Вместо възход и обновление настъпи хаос и естествено упадък. Отново трябваше да търся някакво решение за спасяване. Бе време на масовата приватизация. В създадената обстановка в страната тогава се надявахме че приватизацията е доброто решение в новия обществен строй. Уви, доста по-късно се убедихме че приватизацията е законното съсипване на всичко, което градихме в онези 45 години. Но тази форма на грабеж ние, или поне някои от нас не познаваме. Затова и аз упорито настоявах и този път успях по-лесно, номоже би това е фаталния край. Обект „Диабаз” бе включен в приватизационната програма на общината. Противниците на идеята за приватизация бяха на мнение че този обект не струва нищо и просто трябва да бъде оставен а доизживяване. Но се случи обратното. Само месец след обявата че Диабаз се продава най-мощната и най-голямата строителна компания „Главбулгарстрой” брои на общината 600,000,000 лв., сегашни 600,000 лв. за никой друг продаден обект в общината не са влезли толкова сухи пари. Веднага започнаха реконструкции с добри, но необмислени планове. Не винаги добрите намерения завършват с добър край. „Главбулгарстрой” са мощна строителна фирма, но нямаха специалисти в добивната промишленост. След множество погрешни организационни промени в производствения процес и кадрови промени, производството не тръгна, проблемите се задълбочаваха. Малко преди да се пенсионирам през 2003 г. един от изпълнителните директори на „Главбулгарстрой” сподели с мен: „Тук на Бов не ни върви производството, кмете”. Оглеждахме се за купувач. Искахме да се освободим от това бреме, с което сами се натоварихме. Въпреки неудачите те бяха вложили доста средства и обновлението бе видимо, но вече доста по-скъпо струваше кариерата. Намерих им купувач. Вече 10 години по-късно се появи отново  нашия Красимир Иванов. По телефона от Маями, Флорида: ”Искам да подготвим всичко, сега е м-ц май, септември ще бъда в България, независимо от стойността”, бях му казал, че оценката е 1,900,000 лв., ще я купим и ще реализираме проекта за „скално облицовъчни материали”. Наистина подготвих всичко, защото добре познавах ръководителите на „Главбулгарстрой”, а именно един от тях ме бе помолил да им съдействувам за продажбата. Верен на своята непоследователност и отмятане от предишните обещания Кр. Иванов се опита рязко да свали цената. И естествено сделката не стана. Отново труд и харчове за моя сметка на халос. А вече бях пенсионер. Но нали помня заклинанието на Обретенов – „Трябва да реализираш идеята” и продължавах борбата. Малко по-късно ми се обадиха от дирекцията и ме помолиха за среща. Оказа се, че са решили да ми предложат да поема управлението на „Диабаза”. Уви, не стана защото условието за длъжността е висше образование. Аз нямам. Нямах време от работа през годините, да завърша  още през 70те години на миналия век, когато бях на работа в мините и кариерите, а и по-късно като кмет. Назначиха ръководители от друго място, които сринаха всичко и се стигна до „замразяване” на обекта „Диабаз”. Мои приятели, бивши колеги от бранша, разбрали отнякъде, че „Диабаза” се предлага под наем. Въпреки че почти се бях отказал да се занимавам, тъй като вече клоня към 70-те те ме навиха, защото знаеха за възможностите на тази кариера, а и моите познания и опит. Нали надеждата никога не гасне! Договорихме среща с изпълнителния директор, г-н Камен Пешов, предложихме договор, който приеха. Трябваше от 1ви септември 2011 г. да приемем кариерата за срок от 10 години. И докато ние упорито търсехме и намерихме пазар за продукцията, както и възможност да получим средства от еврофондовете за развитие на малки предприятия – да реализираме идеята намериха се хора които с писмо до „Главбулгарстрой” подписано от над 100 души , в което така са ме оплюли че ме е срам да говоря. Категорично против да се възстанови работата в кариерата и най-вече да не ми се дава на мен. Е, известно време имаше колебание в „Главбулгарстрой” казваха ни да изчакаме, отлагаха, докато дойде известието, че са решили да ликвидират обекта „защото бовчани не искат кариера”. Сигурен съм, че повече от 2/3 от тези, които са подписали това писмо не са знаели въобще какво подписват и какво ще причинят с подписа си на бъдещето на Бов. Но за жалост вече е късно. Аз се уморих от тази продължила 3 десетилетия огромна работа, завършила за жалост без резултат. Иска ми се като финал на тази  история да се обърна към някой млад човек, който ще прочете тези редове и ще се заинтересова  от възможността да се ангажира с този бизнес. Тук има хляб за много хора за стотици години напред  - суровината няма свършване! Сега, когато управляващите ни държавници решиха, че трябва да се подпомагат всячески малките и средни предприятия, защото те именно могат да осигурят най-бързо стотици хиляди работни места, сега е момента някой млад амбициозен да се захване и реализира „Идеята” ще помагам с каквото мога, но сам вече нямам сили да се захващам отново. Описах всичко това, като умишлено пропуснах  много подробности, както и имена на хора, съпътствали целия този процес. Имаше много, които ми помагаха, но и не малко, които пречеха. За жалост вторите успяха. Нека да им тежи на съвестта ако въобще имат такава. Аз съм работил изключително добросъвестно и с добри намерения и въпреки че не успях, за което ми  е много болно, заспивам с чиста съвест. За сведение на тези които ще прочетат тези редове ще допълня с кратка информация за това какво сме изгубили. Бяхме уредили въпроса отново цялата продукция да се реализира с вагони чрез жп гара Бов, както бше преди много години. Инвестиции за 2,5 млн. лв. за добив на блокове, рязане, шлайфане и полиране на материали за строителството. Осигурен пазар у нас и главно в чужбина  - както на запад, така и в богатите арабски страни. Освен това бяхме предвидили машини и съоръжения за „пакетиране на инертните материали” в 25 кг. Творби – както цимента. Всичко това при осигурен пазар и в крайна сметка с много добро заплащане и с просперитет и бъдеще за Бов. Какво повече от това? За сведение ще допълня и факта, че това е най-добрата суровина за инертни материали за високи марки бетон. От тази суровина са изградени  най-отговорните обекти в България – АЕЦ Козлодуй, всички виадукти и тунели през Витиня на автомагистрала „Хемус”. Когато работех тук, не успявах да задоволя дори половината от търсения филц за страната. Спомням си един от многото случаи, когато нощно време са ме търсели клиенти с молба за допълнителни извън-планови количества и то спешно. В една лятна нощ някъде към 2 часа някой силно тропа на външната врата. Съпругата ми стана и се обади. Върна се в спалнята и ми каза „Излез някаква млада жена те търси”. Оказа се, че е главния инженер на строежа на тунела „Бебреш” инж. Нинова, с която се бяхме чували само по телефона. Жената бе дошла с молба за 200 куб. м. филц спешно за деня, който настъпваше. Бяхме си издължили заявените от тях планови количества. Но въпреки това отидох в жп гарата пренасочих вече извадените от клона вагони вместо за София за Ребърково и реших проблема. При това тя бе дошла от Ботевград с пет товарни автомобила „Татра” и фадрома. Натоварихме и тях и жената отиде да създава организация за изливане на огромни количества бетон. Описвам всичко това, за да се разбере каква ценна суровина имаме в изобилие и че трябва да се възстанови производството. Как създадохме цеха за компресорни елементи на хл. завод „А. Иванов”. В годините 1984-85 усилено се работеше по строежа на новия завод за картонени опаковки. С пускането му в действие там се съсредоточи цялата картонажна дейност, пръснати на различни места в дефилето. Ние тук имахме цех картонажен, в който работеха около 60-70 души. Пусна на завода се задаваше и хората бяха обезпокоени от това, че трябваше да пътуват с влак до Своге оттам с автобус до завода. Идваха при мен с молба да търся решение да могат да си работят на място да не пътуват. Бях водил разговори с директор на завод „Георги Костов” София-север. При тях се разработваше проект за нова технологична линия за производство на постоянно токови двигатели. Предложих им помещенията, одоброхи ги, но реално тази дейност можеше да се реализилра след не по-малко от 2 години. А ние бързахме защото съгласно решение на Общината до половин годена работниците трябваше да се преместят в новия завод. Затова използвах други мои контакти във хладилния завод. Там получих разбиране и подкрепа. Започнахме бързо да се организираме тайно от общината. Имах силната подкрепа на др. Минчо Панков – председател нао окръжния народен съвет София „както и на Окръжния комитет на партията”. Въпреки сериозния отпор на свогенските ръководители, които бяха против да се развива нова промишлена дейност в Бов. Основанието им бе недостиг на работници за новия завод, аз надделях. Договорих с ръководството на з-д А. Иванов, докато се монтират машините и се организира новото производство, да назначат нашите хора на работа в София – да хванат занаята. И така в един хубав ден с влака в 7,00 ч. заведох в София 45 души които желаеха да останат на работа в Бов. Другите отидоха в новия завод. До обяд бяха пуснати заповеди на всички. По едно време към 11,00 ч. зам-директорът Дончев ми каза – кмете, какво ще правим с тези селяни как ще овладеят сложните машини. Убедих го, че за кратко време ще се справят и ще станат по-добри от техните софиянки. Така и стана. Наскоро той дойде в Бов и сподели с мен, че хората ми оправдават доверието и не ме срамят. Дълго време моите шефове в своге правеха какво ли не – помня всичко но е дълго за описван – да провалят създаването на този цех. А специално за Бов бяха доставени шест нови автоматични стругове от Чехия – Бартерна сделка – машините изплатиха скомпресори за хладилници имаше огромно производство, както и огромен пазар. Когато машините дойдоха по влака на гара Бов и бяха стоварени на рампата, нашите управници вече побесняха. Бе жътва и те решиха да напълнят помещението със жито, за да принудят ръководителите на хл. завод да се откажат и си приберат машините. Наказаха ме., но не допуснах камионите със жито да влязат вътре. Монтажа продължи близо 6 месеца от чешки специалист, които бях настанил да живеят в собствената ми къща над аптеката. Така благодарение на моята лична амбиция това производство бе реализирано и цеха стана един от водещите в общината. Спечелих уважението на хората, а от завода тук идваха най-добрите специалисти и отговорни ръководители, които полека лека успяха да убедят нашите местни ръководители, в това че сме създали нещо много добро. И се завързаха приятелски взаимоотношения и естествено благодарности към моя милост. Дейността се развиваше и усъвършенстваше. Имаше нови разработки в института по хладилна техника. Бяхме близо до внедряване на линия за хладилни чанти, за топлообменница и др., но приватизацията си каза думата. Хладилния завод бе закупен и година две след това ликвидиран. Спря работа и нашия цех. Останаха сградите празни и грозни. Такова е времето !!! Белязано от жестоките рани на разрухата. Хората, повечето в предпенсионна възраст се спасяваха кой как може от безработицата.  Добри специалисти – но работа няма. А преди не достигаха работници!  4 тетрадка

За времето през, което бях кмет на Бов, съм извършил още много дейности освен описаните до тук. Естествено не всичко и помня. Но до кото съм жив ще помня , че почти всичко което съм постигнал е било свързано с постоянен риск за самия мен. Стараех се да не нанасям вреди и щети на държавата и всичко да превръщам в някаква полза на селото.Често нарушавах правилата и разпорежданията на висшестоящите, за което и често съм мъмрен и наказван. Но това не ме спираше да работя и да допринасям ползи за Бов.

Имам два най-запомнящи се случая, които не трябва да подминавам  да опиша.

Първият е свързан с развитие на дейност на ЕЛЕКТРОНИНВЕСТ  моят съученик от гимназията Венци Манолов проучваше възможности да се организира в някои от селата , където има свободен сграден фонд и  работна ръка. Бяхме на някакво среща, когато той сподели идеята си с мен. Условието обаче бе да се работи по създаването тайно от управляващите  в Своге, тъй като те били против. Тоест трябваше да поема риск върху себе си. Поех задачата и без много шум създадохме едно цехче за окомплектоване на инструменти за изност за Никарагуа. Тук работеха също около 30 души, местни и приходящи. Естествено че това не можеше да се скрие и в един момент се разплете истината.Поискаха ми обяснение, обясних се но бях наказан. Да ама  хората работеха и бяха доволни и продъпжиха да работят още дълго време. Всичко това никой от селото и общината не го знае. Може би си спомнят само Кирил Иванов и Венцислав Манолов, който го създадоха, но може и да са забравили за случая.

Другият случай е по широко обхватен и с далеч по-голям риск, но нямах избор трябваше да действам, защото бе вече в годините, в които извънбюджетните сметки на кметствата бяха закрити и за всичко –за един бележник или химикалки трябваше да се искат пари от общината. А това означаваше абсолютно бездействие на кметовете. Какво направих? Разбрах от някъде, че завода в Елисейна се нуждае от трошен камък с голямо съдаржание на силиции, аз знаех,  че в поречието на река Трескавец има насипи и наноси от стотици хиляди тона от тази суровина. Отидох в Елисейна предложих им да дойдат и да вземат проби. Оказа се, че съм на прав път. Но как да ми го заплащат. Нямах извънбюджетна сметка, а отидеха ли парите в общината един лев не можех да взема за Бов. Сключих договор  въпреки,  че нямах законно право вместо с пари да ми заплащат суровината с материали. Много материали получихме-тръби водопроводни, канализационни, цимент, бетонно желязо. Всичко обаче стойностно лев за лев. Стана така, че докато другите се вайкаха и чудеха от къде да намерят средства за елементарни покупки аз имах пари и за безплатни закуски в училището, за футболния отбор ,за читалището.Тогава постигнах това което никога преди не е било и некога вече няма да бъде ”СКАЛА БОВ„ футболния ни отбор влезе и игра успешно във „ В”-група. Имахме осигурен от завода в Елисейна транспорт за всичко, за което ни бе нужно и пак повтарям при строга финансова дисциплина.Предаваме суровина, получаваме материали и транспорт и закуските на децата се заплащаха директно от завода срещу представени фактури. И така цели шест години докато някои ни завидяха и решиха да ни проверят мислейки, че това е огромня яма, в която буквално съм се удавил.

       От стопанския отдел на МВР ми поискаха отчет за предадената суровина и количеството материали, транспортни разходи и др. Представих всичко. Суровината се мереше на кантара при моста. Всички експедиционни бележки се пазеха. Врички разходи на материали, транспорт и др. бяха осчетоводни обработени и отчетени. Поискаха насрещна проверка от РУ на МВР –Мездра,  заводът в Елисейна. Сметката бе точна, без никаква разлика. Продължихме даже решихме и започнахме разширение на стадиона и тогава ”Спортист” Своге изпадна от „В” група и свогенци бяхя ”бесни”,  лошото е,  че вместо да търсят възможности да финансират отбора си решиха да ни спрат нас. Последваха безброй сигнали поискани проверки. Нямаше нищо нередно, даже бе похвално, че почиствахме коритото на реката но зависта си е завист. А при нас единственото нередно бе, че работим без проект, одобрен от общината. Направихме такъв вместо да го разгледат  и одобрат общинарите го потулиха някъде по рафтовете. Смени се властта в Своге. Не го намериха докато ние се мотаехме от завода в Елисейна си намериха друго решение, по- скъпо за тях но решение. А наскоро заводът  бе спрян и разсипан и при нас кранчето бе затворено а можеше поне още две-три години до затварянето на завода ние да си решаваме проблемите, благодарение на това богатство-отпадък от кариерите, които са експлоатирани близо сто години. Селището Гара Бов е създадено в следствие добив на камък. Може и да се развива и в бъдеще,  ако има кой да работи за това.Все се надявам че някой някога ще се захване с този бизнес.Това според мен е бъдещето ако го има, защото сега няма работа няма сватби, венчавах 10-12-15 младоженци на година и кръщавахме децата им. Надявам се че ще има млади хора, които да се захванат сериозно с работа тук на място и селото ще оцелее. Както писах по-горе имаме млади хора за гордост,  кадърни и грамотни. В тях ми е надеждата.

Ще бъде интересно, надявам се да се знае, че през всичките тези години на моето кметуване, съм работил под непрекъснатия надзор от мои „доброжелатели”, които следяха под лупа всички мои действия. Като намереха някаква причина, или просто повод да ми навредят, веднага правеха доноси до всички възможни инстанции.

 Ще опиша два такива случая, от които особено красноречиво ще разберете за какво става въпрос.

На 6-ти ноември 1985 г.  за официалното откриване на новия футболен стадион бяхме поканили футболния отбор на „Левски”. Официалната част бе преминала, играеше се вече второто полувреме, въпреки лошото време, наоколо беше пълно с народ от Бов, съседните села и от Своге. Не всеки ден можеше да се видят на живо футболни легенди като Сашо Костов, Кирил Иванов, Добромир Жечев, сина на Гунди – Андрей Аспарухов и цяло съзвездие от известни футболисти, треньори и деятели на спорта. С началника на МВР- Своге стояхме някъде под скалата и наблюдавахме, освен мача , в който падаха много голове , главно в нашата врата разбира се, и хората които прииждаха. Забелязахме джип от който слезе Кирил Виденов - Бенди, той бе инструктор на Окръжния комитет на партията. Лесно се досетих, че търси именно мен и се отправих към него. Срещнахме се, поздрави ме за успеха и извади от чантата си плик с писмо от граждани на Бов до ОК на партията. На няколко страници бе подробно описан факта, че не само не спирам правенето на курбани на кръстовете, които в Бов са много, но и ги поощрявам и от година на година стават все по-организирани и с повече посетители. Това, разбира се, беше вярно. Бяхме взели решение в Партийното бюро и партийната организация да не ограничаваме хората и да не им се бъркаме в мероприятията. Та тогава, на 8-ми ноември бе Архангеловден, но се падаше в петък и те решили да правят курбана на 7-ми ноември. Бе официален празник – Денят на Великата октомврийска революция. Нашите хора си набавили 11 овце за курбана и се готвят както си му е реда винаги. Но това нещо бе доведено до ОК на Партията и естествено след като има сигнал той се проверява. Не можех да кажа, че не е вярно. Бе ми поставена задача, да направя така че курбана на Манастира да не се прави на 7-ми ноември. Нямах никакво време, трябваше бързо да се срещна с организаторите Дамян Пешев – Сърбина , Ненчо Атанасов и Найден Колев. А бяхме организирали тържествена вечер за гостите и нашите спортисти в Младежкия клуб. Поднесох приветствие, изказах благодарност, вдигнах  наздравица и се извиних, че поради спешно мероприятие ще трябва да продължат без мен. Валеше силен, студен есенен дъжд. Намерих въпросните хора, които се събраха заедно. Поканиха ме на топло, защото бях мокър до кости. Сгреяха ракия и обсъдихме проблема. Те ме разбраха и решиха рано сутринта да отидат в Митрополията в София за да докладват за случилото се. От там  им казали щом е така, да не го правят на 7-ми, а да го направят на 9-ти, в събота. Аз и голяма част от моите другари комунисти уважавахме хората. И те ме уважиха и постъпиха така, че да не бъда наказан. А доносника  и той комунист не можеше да си намери място от яд, че не съм наказан и съм намерил начин да се разбера, както с хората тук, така и с ръководителите на Партията. Истината е, че никой никога не е бил против тези мероприятия, но всичко да става без много шум. Но когато имаше проблеми, естествено кмета носи отговорност.

Другият случай, пак да бъда оклеветен и наказан бе една или две години по-късно. След традиционния събор в с. Гара Лакатник избухна епидемия от хепатит. Положението бе доста сериозно, тъй като с всеки изминал ден болните се увеличаваха. Бе свикан целият актив на Общината в Своге. Под ръководството лично на Минчо Панков бяха дадени конкретни указания за действие на ръководните звена с цел спиране на заразата. Забранени бяха всички сборове. Най-скоро бе нашият – някъде в първите дни на юни.

Минчо Панков, председател на Окръжния народен съвет лично ме попита ще мога ли да се справя и разпореди на всички, при нужда да ми окажат съдействие. Казах, че вече съм взел мерки и ще се справя.

На другия ден събрах целия актив на Бов - комунисти, земеделци, отечественофронтовци, доброволен отряд, отряд „Гражданска защита”. Обясних на всички сериозността на създадената ситуация след заразата от хепатит в Лакатник и дадох указания да се разговаря с хората с цел да се избегне събирането на много хора в Бов, защото наистина бе опасно. Дойде денят, естествено не можехме да спрем хората да не гостуват на свои близки. Но събор нямаше. И тогава се намериха хора, които с писмо до д-р Минчо Панков, ме натопиха, като написали, че съм казал:

„Ако ще и в Церово да има епидемия в Бов събор ще има”.

Седмица след събора  директора на ХЕИ София, д-р Пенев и неговия заместник д-р Стоянов се появиха изненадващо в кабинета ми. Познавахме се добре и веднага разбрах, че не идват случайно. Извадиха доноса до Панков, който ядосан извикал д-р Пенев и му разпоредил да провери случая, и ако е имало събор в Бов да бъда наказан и глобен. Казах спокойно, че доносът не отговаря на истината и такова нещо не съм казвал. Д-р Стоянов ме попита повторно:

"Имаше ли събор или не?"

Отговорих:

”Събор нямаше, но гости имаше. Не можеше да спрем хората по никой начин”.

Те, докторите бяха зрели хора с богат житейски и управленски опит и знаеха, че който  и да е не може да спре някой, който е решил да гостува  на близките си. Така и написаха рапорта до д-р Панков и пак отървах наказанието.

Но вече дошли в Бов поискаха да направят проверка на състоянието на кухните в училището и детската градина. Беше следобяд и бяха затворени. Казах им, че стола  и кухнята на училището  са в много добро състояние, но кухнята на детската градина е в крайно недобро състояние и за целта съм осигурил средства за основен ремонт. Само изчакваме да бъдат разпуснати учениците за да ползваме тяхната кухня за детската градина. Запечатаха кухнята. Разбрахме се до няколко дни да започнат ремонтните работи и когато сме готови да им се обадя, да проверят дали условията позволяват да се готви за малките деца. Ремонтът продължи близо месец. Не бе ремонт, а реконструкция. И естествено  кухнята беше одобрена  за експлоатация. Мисля, че  такъв ремонт от тогава не е правен, а и до днес там се готви за децата.

Много, много злоба и завист таят някои хора. Знам ги, някои отдавна не са между живите. Но има и още живи от моите „доброжелатели”. Нека си живеят. Аз съм им простил. Но ми е  мъчно и обидно, когато от уста на по-млади хора чуя някои неистини. И си давам сметка, че те по-младите са информирани от моите „доброжелатели”.

Затова си наложих воля да пиша. Не да се оправдавам, а да се знае кое как е било. Защото битката беше сериозна и въпреки, че побеждавах, бе трудно да се работи с глупци неразбрани. Набавянето на средства винаги е било проблем номер 1. Намирал съм спонсори, както често споменавам, дори при голям риск за мен. Защото ако някой нещо помогне за селото винаги е имало хора, които не правят сметка и не виждат полезното за хората в селото, а се интересуваха и ровеха навсякъде да разберат какво аз лично съм спечелил. Уви, не намериха, но често ми преграждаха пътя към успешни контакти.

Така беше и в контактите ми със Спортния тотализатор. Успях да се добера до най-висшите управници там, благодарение на Павлина Крумова Кардашка. Тя беше дългогодишна служителка, ползваше се с огромен авторитет и добър организационен опит като председател на Софийски район. С нея успяхме да издействаме нов, модерен павилион. Беше закупен от Спортния тотализатор за друго място, но успяхме да го вземем за Бов. Имах добри контакти в БДЖ и издействах разрешение да ползваме срещу нищожен наем терена зад чешмата, пред кметсвото и пощата. Монтирахме го и обемът на постъпленията рязко се повиши. Не навсякъде по градовете, а сигурно и никъде по селата не е бил генералния директор на Спортния тотализатор , но при нас беше!

И естествено договорихме спонсорство за футбола и тениса. Не много, но имаше ежемесечни постъпления в клубовете. За жалост още в първата година, когато всичко си беше на мястото и  имахме добри отбори по футбол, тенис и шах, се намери човек (известния на по-старите Веселин Скробарски), който не знам защо бе решил да се заяжда с мен и Павлина. Той  направи така, че БДЖ поиска висок наем толкова, че сумите които ни се отпускаха като спонсорство не стигаха за плащане на наема за терена под павилиона. Загубихме и доверието пред Спортния тотализатор. Договорът бе прекратен. Наложи се да местим павилиона до реката, което направихме, но се орезилихме и нямах очи да отида да искам средства.

ЕПИЛОГ

На трудовия фронт бях точно 40 години. Работех, учих, работех...  сега връщайки се назад във времето за себе си знам че съм работил само „В ползу роду”. Изтърпял съм много обиди и то от хора които един пирон не са заковали някъде в съграждането на селището ни. Не им се сърдя. Те така са устроени .

Имам случай който никога не ще забравя.При мен в кабинета дойдоха хора от кв.Младост /Требеж/да ми благодарят за новият мачтов трафопост и новата ел.мрежа. Хората се бяха напатили от ниското напрежение, не можеха да ползват автоматични перални не можеха да гледат нормално телевизия и още и още. Бързото заселване на квартала изпредвари своевременното планово захранване с нормално напрежение.

Но бях обещал на предизборно събрание и реших проблема. Аз си знам как  и какво ми е струвало. Хората си отидоха доволни и аз останах доволен. След около час излизайки на площада зад ЖП гарата трима души ме спряха да ме попитат нещо важно-въпросът им беше

”До кога ще кметуваш и ще продължаваш да затриваш селото”.

Казах им:

"Докато хората, истинските хора ми вярват разчитат на мен и ме избират."

На 21-та година вече се почуствах уморен и се отказах да се кандидатирам за радост на 20-тина души като  горките трима. Знам, че са се радвали но не са знаели защо. Казвали са може да е по-зле, но този да не е. Омръзна ни.

Получил съм много похвали и награди. Благодаря на тези, които са ме подкрепяли и оценили, като казах подкрепяли трябва да подчертая, че зад мен винаги е била основната част от партийната организация, активистите на Отечествения фронт, Земеделската дружба, Ловнорибарското дружество.

Ние работехме не за себе си, не да се облагодетелстваме. Работехме  за Бов, за България. Парични награди не съм получавал, но съм глобяван три пъти по три заплати, не за злоупотреби, не за присвояване. Глобите бяха, защото съм извършвал ремонти и ново строителство на обекти извън плана на общината, като стадиона, фурната, търговски обекти и много други. Минало незабравимо !!!!!