1. БРАТЯТА ПЕТКОВИ ОТ МАХАЛА ЛУКОВО
автор: Данка Ганева

2. СПОМЕНИ ЗА ХРИСТО АНГЕЛОВ
автор: Веселин Гергов

3. НА КАФЕ С МИНАЛОТО
автор: Силвия Петрова

 

БРАТЯТА ПЕТКОВИ ОТ МАХАЛА ЛУКОВО
Данка Ганева

Братята Цветко и Кръстю Петкови са двама бовчани, свързали живота си с проблемите на родния край. Разказът ми за тях ще се състои предимно от факти из битието им, защото не бих могла да ги обрисувам в спомени, тъй като са напуснали този свят твърде рано: Кръстю, баща ми – на 33 години, когато съм била едва на осем месеца, а Цветко – чичо ми – на 46 – при моята възраст на 13 години.

Цветко Петков е роден през 1898 г., а Кръстю – следващата 1899 г. в семейството на Петко и Гена Кръстеви Чорбаджийски. Имат по-малка сестра – Линка Петкова поп Иванова, начална учителка през целия си трудов стаж в с. Бов.

Родителите са заможни и им осигуряват добро образование. Майката, под чието крепко крило израстват, е строга, не позволява компромиси и отклонения от правия път. Всяка свободна минута всички работят в стопанството – обработват земята и се грижат за добитъка. Бащата е добър стопанин, отворен към проблемите на селото, към обществените и политически събития в страната. Участва във воините. Произведен е в чин подофицер и е носител на Кръст за храброст. Бил е при превземането на Одрин и е стъпил в Бялото море.

В семейството са възпитани в труд, в отговорност към задълженията си, в патриотизъм и в русофилство. Годините, в които израстват, учат и навлизат в живота, са кървавите години на трите войни – Балканска, Междусъюзническа и Първа световна. Това изгражда в душите им съпричастност към съдбата на родината, на хората от селото и силно повлиява по-нататъшната им дейност в обществото. И по-късно, след двайсетте години, обществено-политическият живот в страната е бурен и превратен. Социални сблъсъци, кризи в стопанското развитие, политически и военни преврати, и въстания са условията, в които изживяват действения си и съзнателно направляван живот.

Забележителна личност от рода на братя Петкови е Димитър Терзийски от Дупни връх, фотограф и наблюдател на първия в света самолетен полет, провел разузнаване и пуснал бомби на чужда територия – над Одрин през Балканската война.

Кръстю Петков завършва икономика и търговия в Свищов. Работи като учител и кмет на селото и участва дейно в обществения и политически живот. Като член на училищното и читалищното настоятелства, и техен председател, се грижи за организиране на дейността им. Подпомага в първите му стъпки новооткритото училище на с. Бов през 1928 г. Като секретар съживява читалищната дейност и непосредсвено участва в изнасянето на представления и вечеринки, както и просветни събрания, които се посещават с голям интерес. Работи по организацията на строителството на училищата в село и гара Бов, заедно с брат си Цветко и други млади съселяни. С впрегнати волове и натоварена кола повежда колоната от волски коли на бовчани, извозващи строителните материали за училището в селото.

Кръстю е член и активист в местното и околийско ръководство на Демократическата партия. Поддържа ресторант на гарата и мечтае за собствен бизнес в търговията със строителни материали. Едновременно с обществената си и политическа ангажираност работи в стопанството на родителите си. Специално насочва вниманието си върху засаждането на плодни дръвчета и орехи, като брат му Цветко доставя нови културни сортове. Много години след неговата смърт те плододават. Има живи и до днес.

През 1930 г. се оженва за учителката на гарата Божана Атанасова. При злощастна случайност се инфектира от антракс и умира пез 1932 г. на 33 години за три дни. Оставя дъщеря, сираче на 8 месеца. Към трагедията на семейството е съпричастно цялото село, много хора от София, околията и окръга.

Цветко Петков завършва средното си образование в Трета Софийска мъжка гимназия. Военната си служба отбива в Школата за запасни офицери от артилерията в София. Завършва право в Софийския университет през 1921 г. и веднага започва работа като адвокат на свободна практика. Наскоро се оженва за Мария Божилова от София – интелигентна, грижовна съпруга от заможно семейство, която го подкрепя неотлъчно в развитието на кариерата му. Материално са осигурени с жилище и живеят при тъщата му. През 1926 г. се ражда синът им Емануил.

Цветко от млад е включен в обществения и политически живот на окръга. На 26 годишна възраст е избран за окръжен съветник, член на Окръжната постоянна комисия и неин председател по строителството и благо-устройството. Участва в ръководството на Софийската селска полулярна банка като член на Управителния съвет и др.

Осъзнавайки необходимостта от благоустрояването на селищата в окръга, работи енергично, и всъщност посвещава живота си на тази дейност. Инициира строителството и действа за отпускане на средства, като следи отблизо построяването на повече от сто училищни сгради, толкова водопроводи, много чешми, телефонни линии, медицински и ветеринарни лечебници, гарови перони, междуселски пътища и др. Спомогнал е за създаването на десет овощни разсадника в окръга.

През 1930 - 1934 г. Цветко Петков съдейства за строителството на гарата на Бов, на магазията, двете едноетажни сгради, жилищните блокове и двете лечебници. През 1932 г. бовчани харесват в София готов паметник от варовик, подходящ за селото в памет на загиналите във войните. Образуват комитет с касиер Петко Тодоров, за да съберат пари. Но те не достигат. Цветко Петков отива лично, одобрява паметника и набавя средства за доставянето и монтирането му.

В процеса на работата си по строителството Цветко Петков следи подбора на кадрите в общините – кой ще върши работа. В този смисъл Иван Ковачев пише в спомените си как през 1939 г. търси работа по специалността си (естествена история). Цветко Петков му предлага като местен човек да стане кмет на Бов, поне докато тръгне работата, защото външните кандидати няма да се грижат така добре за строителството. И Иван става кмет. Периодът на кметуването му е много полезен за Бов.

Цветко осигурява средствата, присъствието на хората, които ги отпускат при откриването, а Иван организира строителството на място, при което и много местни хора намират препитание. По това време – 1939 - 1941 г. гарата е разширена с нови коловози, изградена е рампата за товарене на вагоните, завършена е общината, ликвидирани са свлачищата от гарата до Кукла с подпорни зидове, направени са пътищата до Бов и Габровница, училищата в Заселе и Заноге, водоснабдяването на гарата. През 1939 г., когато приижда река Трескавец и залива , руши къщи и обори, и завлича добитък, Цветко Петков идва на помощ със средства и реката бива укрепена.

Работата на Цветко Петков по строителството, към която е пристрастен и неуморен, се оценява високо в окръга и в Народното събрание. Всъщност той до края на живота си се грижи за различни обекти.

Спомням си с какво задоволство споделяше с баща си за завършването на едно или друго начинание и как дядо Пешо се усмихваше под белия мустак, явно доволен.
Като юрист Цветко Петков отделя време и за адвокатската си практика. Виждала съм как внимателно посреща и беседва с посетители в кантората си. Помня го като висок, строен човек, с широки рамене, с подстригана прошарена коса,  винаги елегантен, в сиви идеално изгладени костюми. Общува с много хора, и както той се изразява, сигурно с хиляди. Между тях всякакви – колеги, ръководни личности, интелектуалци, хора от селата. На Бов с кого ли не сме го виждали – Георги Кардашки, Петко Симеонов, Видин Лагярски, Величко бакалина, Стоимен, Ангел писара, Иван Миков, Борис Величков и много други. В Луково му гостуваха изтъкнати личности и негови колеги, които не помня. Добре си спомням Елин Пелин, с когото много разговаряха и се разхождаха.

Преди ликвидирането на партиите Цветко Петков споделя идеологията на демократите и членува в Демократическата партия.

През периода 1938 - 1944 г. Цветко Петков е избиран за народен представител в две Народни събрания – 24-то и 25-то. По време на двата мандата той е активен член на мнозинството, винаги има собствено мнение по въпросите на управлението и невинаги съвпадащо с политиката на правителството, не  се изявява в явна  опозиция.

В 24-тото Народно събрание е член на прошетарската комисия и на комисията по вътрешните работи и народното здраве. В 25-тото Народно събрание е председател на комисията за проверка на изборите и член на прошетарската комисия,на тази по вътрешните работи и народното здраве и на комисиятя по обществените сгради, пътищата и благоустройството.

Основният проблем в управлението по време на 25-тото народно събрание е присъединяването на България към Тристранния пакт. Правителството го решава и сключва договора с Германия (1 март 1941 г.) като го предлага за одобрение от Народното събрание. Договорът се одобрява от мнозинството. Цветко Петков е смутен и не ръкопляска. В себе си искрено мисли, че в момента на развихрила се агресия от страна на Германия и завладяване на редица страни из Европа, това решение е в интерес на България. В противен случай, ориентирането към Англия би довело до окупация на страната ни като враждебна, до опустошителна война на наша територия от германските войски. Ние, фактически бяхме окупирани, но като приятелска страна.

У дома той споделяше резервите и смущението си и не виждаше изход. Не одобряваше нападателната политика на Германия и вярваше, че тя ще загуби войната, особено след нахлуването й в Съветския съюз (22 юни 1941 г.). Всички в семейството реагираха като попарени и първото възклицание беше: „Е, сега Хитлер ще си счупи главата”.
Когато в Народното събрание се гласува обявяването на война на Англия и Америка, Цветко Петков напуска заседанието и не гласува. Той вярва, че при удобен момент България ще може да направи завой към съюз с тези велики сили.

При избора на регентите на малкия цар Симеон, Цветко Петков е за втория проектиран състав (Никола Мушанов, Кимон Георгиев и Георги Кьосеиванов), които поддържат идеята за завой към Англия и Америка, а не за прогермански ориентираните, предложени от правителството и избрани: проф. Б. Филов, принц Кирил и генерал Михов.

Чичо ми Цветко поддържаше мнението за приятелски отнощения към Съветския съюз – в душата си беше русофил, както и всички от семейството му, считаше Русия за непобедима. Страхът от Съветския строй  измъчваше него и семейството му. Плашеха се от мисълта, че един ден България може да стане Съветска република и всичко да бъде обобществено.

По отношение на болезнения по това време еврейски въпрос – за преследването на евреите, Цветко Петков е съпричастен със съдбата им и не присъства на гласуването на закона за защита на нацията, който повелява етническо прочистване на България. Нещо повече, той участва в делегацията от народни представители, водена от Димитър Пешев, зам. председател на Парламента. Те са десетина депутати, които протестират пред министъра на вътрешните работи Никола Габровски против тайно взетото решение от него и премиера Богдан Филов да бъдат предадени евреи от България за допълване на групата евреи от новите земи (Гърция и Македония). Последните не са били български граждани и трябвало да бъдат транспортирани в Полша за физическо унищожение по нареждане на Гестапо. За участието му в делегацията пише в спомените си Димитър Пешев.

В дейността си като парламентарист Цветко Петков радее за стриктно изпълнение на задълженията и за доброто име на депутатите. В дневника си (ноември, 1941 г.) министърът на правосъдието Васил Митаков след среща с Цветко Петков пише, че след анкети по проверка на изборите той е споделил с него, че в Парламента има депутати, провинили се в „разни спекулативни сделки и користни административни ходатайства…”  и че намира това за несъвместимо с депутатския мандат.

Във връзка с отношението на Цветко Петков към акциите на антифашистите и преследването им от управляващите трябва да се отбележи, че той има свое разбиране. От една страна не приема в себе си произволния терор на преследване, убийства, изтезания без съд и присъда. От друга страна не одобрява начините на борба с насилие от страна на партизаните, подривните групи и атентатите (саботажи), което споделя и публично.

В Народния съд казва, че е пазил хората от своя избирателен Свогенски район, че от 35-те села няма убити, интернирани и изпратени в концентрационни лагери, няма и палежи и т.н.

Той е знаел, например, че в Заноге синът на кмета е партизанин и като такъв посещава баща си тайно в селото. Знаел е и кои лица от Свогенския район влизат в Отечествения фронт и е разговарял с някои от тях, но ги е пазил и не ги е издал.

Спомням си, че през 1944 г., през ваканциите, както винаги се събирахме в Луково при старците. По това време се говореше много за „шумкарите”, за техните акции, но чичо Цветко беше спокоен. Вечер седяхме на двора, разговаряхме. Той ни казваше, че няма от какво да се плашим, че те са обикновени хора като нас, но не одобряват някои неща от живота в страната, че жандармерията ги преследва и се укриват в гората. На майка си казваше винаги да има хляб и сирене в повече и други неща, защото те в гората гладуват и ако ни посетят, да им се даде.

След края на Втората световна война и установяването на Народната власт на 9 септември1944 г се провежда Народният съд за въвличнето на страната във войната и за злодеянията, свързани с нея, за водената външна и вътрешна политика. В обвинението на Народните представители по Наказателно дело No 2/1944 г. са признати за виновни и са осъдени 126 души, от които на смърт – 67, между които и Цветко Петков.

Споменът от това време е неизличим в съзнанието ми. На последното прощално свиждане с него преди изпълнението на смъртните присъди бяхме със съпругата му- стринка ми. Разговаряхме през решетки. Беше елегантен както обикновено, в сив костюм. Плачеше. Едва говореше през сълзи, че никога не е очаквал такава съдба, че много би могъл още да работи… Считаше, че не заслужава смърт, колкото и да мисли и преценява присъдата, че винаги се е стремял да бъде справедлив. Когато стринка ми му напомни колко хора и познати у дома са го предупреждавали да се прикрие за известно време, той отговори: „Можех, но никога не допусках това, което става. Политиката е много коварно нещо”. Всички плакахме неудържимо.

После тъщата му баба Анастасия, която го обичаше като син, ни разказва как е успяла да се промъкне в гробищата близо до мястото, където са разстреляни депутатите. Скрита зад паметник е слушала какво става. След преживяното беше много зле.

Така свърши на 46 години земния живот на моя чичо. Помените за него от неговите близки са правени тайно в тесен кръг. И аз не съм знаела, въпреки, че често ходех при родителите му, дядо ми и баба ми. Живеех в семейството на майка ми, омъжена за втори път за активния борец против капитализма и фашизма Кирил Митев. Бивш политзатворник с доживотна присъда от 1942 г. С ентусиазъм се включих в социалистическото строителство. Стремях се да бъда активна в обществото, колкото мога. Много често си мислех, че и той чичо ми, би участвал в този живот, защото обичаше да създава, а при социализма имаше поле за такава за такава дейност, което щеше да му допада. Той сам каза това, тогава, когато се прощаваше с нас двете и с все още младия си живот, пълен със сили. Че може още да бъде полезен.

След демократичните промени през 1989 г. Върховния съд на Република България с Решение № 243 от 12 април 1996 г. Отменя присъдите на Народния съд от 1 февруари 1945 г. И признава за невинни 124 народни представители от осъдените 126 души. Цветко Петков е в списъка на оневинените под № 36. Доводите на Прокуратурата и Съда са аналитично обсъдени и мотивирани. Оправданите депутати са се ръководели от собствените си убеждения и съвест и са вярвали, че решенията им са в полза на страната и народа в ситуацията на бушуващата война. Те не са желаели и допускали вредни последици. В много случаи събитията не са зависели от тях. Фактите са много и са в миналото ...

Страната ни, в своята история, е преживяла много превратности в живота си – добри и лоши. Сред тях безброй нейни синове с различни убеждения, от различни страни на „барикадата” са отдавали сили и любов за нейния градеж, за родния край, с приноси към общото.

Пред паметта на всички тях трябва да се прави дълбок поклон. Между тях са и бовчаните Цветко и Кръстьо Петкови.

 

СПОМЕНИ ЗА ХРИСТО АНГЕЛОВ
Веселин Гергов

През 2012 г. се навършват 90 години от рождението  и  2 години от кончината  на нашия съгражданин  ХРИСТО  АНГЕЛОВ КОЛЕВ. По този повод искам да споделя  някои свои спомени за неговия живот и дейност, за делата му, с които той е допринесъл твърде много за развитието, благоустрояването и процъфтяването на нашето село ГАРА БОВ.


ХРИСТО АНГЕЛОВ е роден на 5.02.1922 г. в наистина  бедно, но  изключително  будно селско семейство. Родителите му с  тежък и изнурителен  труд се борили с нищетата и бедността. Дядо Ангел – бащата на Христо благодарение на своята упоритост, хитрост, буден  ум и огромно трудолюбие успява да си построи нова къща и да осигури  на многолюдната  си челяд що-годе добри битови условия. Христо – най-малкият  син  бил  умно и любознателно момче . Въпреки  бедността и недоимъка тръгва на училище и  завършва трети прогимназиален  клас  в Гара БОВ с пълно отличие. Нямал  възможност да продължи образованието си поради липса на средства  и е принуден  да започне работа  в каменните кариери в гара Бов, заедно с двамата си по-големи братя  Леко и Кръстьо. Работата е не само много тежка, но е и сезонна - работи се  само  през  топлото време - 4,5 месеца в годината. Тогава  неговият кръстник Христо Ангелов Митров го приема на работа в собствената  си каменна кариера  на 44 км. по БДЖ. Там Христо   е  пазач и стрелочник - обръща стрелката, когато се подават вагони за чакъл за БДЖ. На това място работи  докато идва време да отбие военната си служба. Оттам отива на  фронта и става участник във Втората световна война -1945 г.


След свършването на войната се прибира в Бов и постъпва на работа в новосъздадената кооперация Скала като неин председател. Отличил се в работата си, той е оценен и изтеглен  за председател в Районен  кооперативен съюз в гр.Своге. Буден по дух, със  своята природна интелигентност, Христо разбира, че му е нужно образование и предвидливо се записва във вечерната гимназия  в град Своге, където завършва средно образование.
От  Районния  кооперативен съюз преминава на работа в „Геоложки проучвания" със седалище гара Лакатник.
През 1959 г. е избран за кмет на г. БОВ. На този пост е до 1963 г. След това става директор на Промкомбината в град Своге, където се представя като много добър ръководител. ГК  на БКП го предлага за ръководител на Кариерни  материали в района на общината.


Където и да постъпи на работа той се изявява като  отличен организатор и  ръководител и затова сега, когато ДАП – Своге изпада в затруднение и изостава в работата си, Христо отново е изтеглен за ръководител на това закъсващо предприятие. Само за една година това изостанало предприятие под ръководството на Христо Ангелов става окръжен, а след това  и национален първенец. След  ДАП  е изтеглен в град София в ОНС. Там  се пенсионира.


Със семейството си се премества в София, но никога не скъсва  връзката си с Бов. Съпругата му Свилена Колева беше дългогодишна учителка, а за известен период и директор в училището в Гара БОВ. Христо има дъщеря  учителка в СМГ- гр. София и син инженер, който също живее в гр.София.

Дейност на  Христо Ангелов – Гара Бов


През 1959 г. Христо става кмет на Гара Бов и остава на този пост до 1963 г. През този период  в общината на Гара  Бов  бяха извършени  изключително полезни и добри дела  за  благоустрояването на селището ни. Христо Ангелов се изяви като прекрасен ръководител, организатор  и инициатор  на дейности, осигуряващи  разцвета на нашето село. Проникнат и изпълнен с нови идеи, той се залавяше със строителството на  неща, които наистина обновяваха и облагородяваха Гара Бов.


Ние, съвременниците на Христо Ангелов  знаем, но и младото поколение трябва да знае и помни, че нямаше мост над река Искър и в Бов не можеше да се влезе в камион. Имаше един въжен мост, по който едва  можеше да мине лека кола. Бов беше откъснато от света село. Днешният здрав бетонен мост над р. Искър при Гара Бов е инициатива и дело на кмета Христо Ангелов. Чрез тоя мост се свързахме с централния път София - Мездра.


Ние жителите на кв. Лускач трябва да сме  признателни  и благодарни  на Христо Ангелов за водата, която пием. Кварталът ни не беше водоснабден.
Водата от Манастира, която се  ползваше за парните локомотиви, бе изоставена след въвеждането на дизеловите  локомотиви. Нашият кмет  с  присъщата си инициативност и енергичност се зае да вземем освободената вече вода за водоснабдяване на кв.Лускач. Бяха направени  инженерни измервания и се установи, че нивото на тази вода е с 21 метра  по-високо от мястото за резервоара, който трябваше да бъде построен, като се използва тази вода. Под диригентството на Хр. Ангелов на  доброволни начала се изкопа каналът от Манастира до резервоара от  жителите на кв. Лускач и кв. Търно. След това се изкопаха пак на доброволни начала каналите  за водопроводни  тръби и канализация по улиците  до домовете на тези  квартали. Не много квартали в с. Гара Бов  могат да се похвалят с канализация, а Лускач я има.


Кв. Точището също нямаше вода. Пак по инициатива на Хр. Ангелов този квартал, а също така и  Кузлица, Лаго, Кукла и Требеш бяха водоснабдени с вода от Издримец. За този водопровод Христо Ангелов  положи  много усилия и енергия, тъй като много трудно  се набавиха  етернитови тръби  чак от Димитровград и се наложи той многократно да ходи  до там, за да ги осигури.


В  Гара Бов  нямаше и читалищна сграда. Грижовният за селото ни кмет прояви своята прозорливост, далновидност и енергия и за такъв храм на културата. Извика той главния инженер Кискинов, който отговаряше за  прокарването на двойната линия София - Мездра, на разговор в  кметството в Бов. Беше свикан и целият  актив на селището и кметът предложи-вместо да се  правят  временни бараки  на Криви  Лак  за работниците  по линията и след това да се разрушават, да се направи  една масивна сграда в Бов за читалище.  В замяна на това  ние да осигурим  квартири за работниците по частни къщи, а също да предоставим  училището за тази цел. Училището  трябваше  да  се премести в сградата под линията. Благодарение на настойчивостта  и гъвкавостта на кмета  Хр. Ангелов инж. Кискинов се съгласи, като каза: „Това е хубава идея, но постройката ще строим  като административна сграда на ръководния персонал по разширението на БДЖ,  а след това ще остане за читалище”.


Трябваше да се оформи парцелът на сградата. За целта на Лозена Милева, която  живееше в къща на сегашното читалище, бе даден от  Съвета парцел, за да отстъпи мястото на бъдещата читалищна сграда. На Митър Петров Лагярски също бе даден парцел  в кв.Търно за къща на сина му Видин. Самият Хр. Ангелов  имаше наследствен парцел от 300 кв.м. от майка си и го подари  безвъзмездно  за читалищната сграда. Така се оформи парцелът за бъдещото читалище, с което ние днес се гордеем – не само заради  величествената красива сграда, а и с това, че тук  в днешното наше читалище се развива прекрасна и много разнообразна дейност – с подрастващи, ученици, с възрастни. Днес това читалище в Бов е дом на културата. Има богата библиотека. А благодарение на инициативните, умни и високоинтелигентни служителки имаме и безплатен интернет. (Това беше малко отклонение.


На събранието Кискинов каза, че докато се открие финансирането на обекта, е необходимо  да се закупят  камъни за основите на читалището. На партийно събрание кметът постави  въпроса  пред членовете – да съберем скоростно пари за закупуване на   камъни. Още на събранието всички, кой колкото имаше у себе си, ги даде. Направи се списък и парите бяха дадени  на Митко Николов, който беше началник на кариерите. Камъните бяха набавени и се започна  строителството. След 2-3 месеца финансирането беше открито от БДЖ и парите бяха върнати на хората.


Така под инициативното и енергично ръководство на кмета Христо Ангелов бе осигурено построяването на двуетажната читалищна сграда с голям салон. По примера на Бов се построи и читалищната сграда в село Церово. По времето на Христо Ангелов бе разширен и валиран с каменно-трошена настилка и пътят за Издримец.


През учебната 1960/61 година Министерството на просветата и културата взе решение 8-ми клас да премине към прогимназията. Ние в Бов първи в община Своге открихме 8-ми клас. Да учат при нас дойдоха учениците от с. Заселе, Зимевица, Заноге, Дружево и Еленов дол. Учениците в нашето училище наброяваха вече над 230, а разполагахме само с 4 учебни стаи. Наложи се да искаме разширение на училището.


Христо Ангелов, който вече беше създал връзки с Окръжния народен съвет и тук ни подкрепи. В Бов бе поканен главният архитект на ОНС. Той разгледа терена и каза, че ще се строи ново училище в посока север от старото и една чупка на изток, така че класните стаи да имат южно изложение.


В ОНС бе изработен планът и строителството на новото училище започна. През 1975 година вече имахме ново училище. Създадоха се много добри условия за учебна дейност – има широки, светли класни стаи, кабинети, столова. Проблемът днес  е, че вече учениците са малко.

И мостът над река Искър, и читалището, и училището, и пътят за Издримец, и водоснабдяването на селището ни са плод на неуморима, енергична и далновидна дейност на кмета на Гара Бов Христо Ангелов.

Със своята всеотдайност, целеустременост и нестихваща енергия Христо Ангелов остави светла диря след себе си. С цялостната си активна дейност и самоотверженост като ръководител и общественик, той остава като един от видните личности, заслужили за развитието на с. Гара Бов.

 

НА КАФЕ С МИНАЛОТО
Силвия Петрова

Със сигурност идва момент, когато на човек му се ще да разкаже за миналото си, по този начин се вписва в настоящето и ако се случи някой да го прочете… благодаря. 
По голямата част от живота ми е минал в обществен живот на селището ни, за което съм благодарна не само на Господ, но и на хората, с които съм работила. 
Беше време когато имаше по 2-3 мероприятия на месец. Разказвам това не защото сега няма, или хората са по некадърни, а напротив – от суета да се похвалим от това да кажем, че и  „ний сме дали  нещо за Бов”.

В читалището беше най-бурно и хубаво и как не с такъв човек като Ленчето. Всяка година-нова постановка, отделно различни вечери, в които участваха много млади хора. Изявите ни се пренасяха в младежкия клуб, където беше страхотния директор - Славчо Минев. Толкова години никой не го споменава, а той беше толкова умен и работлив. Та дойдохме на дума за младежкия клуб. Като начало Данчо Христов беше главния „виновник”, за да го има този клуб. Една вечер надничайки в празния хамбар, бивш ресторант, отсече… „Мястото е чудесно, давай да го почваме…”, и се започна.

Това беше младежкият дом с най-голяма площ, с най-много мероприятия, с най-работещия директор, с най-големите танцови забави. Гостуваха състави, артисти. Не мога да отрека организаторските качества и на Павлина Кардашка, която работеше на барчето и винаги имаше „свежи” инициативи.

Чудно изглежда от разстоянието на времето, но сме стояли до 12 часа, за да облепим със счукани стъкла един глобус, да се върти и да е празнично. Сега е друго-има всичко, но тогава - не.

Сигурно няма да изпитате това чувство при гостуването на някои артисти и състави  да си до тях… боже, радост. Да не би Господ да е слязъл. Години след това разбирам, това са просто едни момчета от Курило,  дошли да  изкарат някой лев, но за щастие свиреха чудесно. Ръководителят им Живко Гавазов по-късно беше в състава на Емил Димитров. Всичко това е отбелязано в историята на читалището, но това са по-пикантни истории, преживяни от мен. Няма да забравя една томбола, в която се даваше като награда печено пиле. Славчо и Пала определят да се падне на мен, а после да го дадем на оркестъра за вечеря, т. е ще правим кетъринг на великия биг бенд. Майтапи.

Майтап беше и една от игрите на Пала, да танцуват върху вестник и той да се сгъва. В един момент стъпват върху краката на кавалера, а когато разликата в килограмите е в полза на дамата…. горкият съпруг. Хубаво е когато си спомням за изминали дни. Още по-хубаво е когато те не са безсмислено пропиляни. Всичката тази радост е напълнила читалищните дневници и може да се прочете и днес.

Но хубавото е, че има толкова минало, за да има на какво да стъпи бъдещето.
Преглеждайки старите албуми в детската градина попаднах на една снимка- Иванка Модева и Горяна Алексова с група от градината. Вгледах се по-внимателно и се познах. Дойде ми на ума да напиша няколко реда за тази важна институция в селото ни – детската градина.

Тя е открита официално през м. октомври 1962 г., като лятото е била лятна детска градина. Първата директорка е била Снежана Борисова с учителката Иванка Модева, година по-късно Графка Вачева. Само няколко години след това Вачева става директор на  детската градина. За 50 г. през градината са преминали стотици деца и около 90 човека персонал. Едни са работили повече години, други само са замествали, но има и такива за които детската градина е съдба, като: Графка Вачева, Дора Иванова, леля Милка, леля Марче /готвачката/, както и колективът, който работи сега: Цветомира Димитрова /учител/, Пенка Иванова /домакин/, Веска Андреева /готвач/, Борянка Петрова /помощник възпитател / и аз на 4 юни 2012 година навършвам 30 години в детската градина.

Имам спомени от детските си години, имам и от годините, в които работя. Ясно си спомням едно лято… заместващата учителка, името не си спомням, ни заведе нас децата на селската река на Бункера. Водата беше много мътна от флотацията в Издримец. Ние всички се съблякохме и влязохме в реката, почти потънахме в калта… По едно време дойде леля Горяна с една пръчка – изкара ни като калния заек от тинята. Какво им е било тогава, сега го осъзнавам. Имам и аз неприятни моменти, но слава богу всичко свършва добре.

Имаше моменти, в които градината беше базова - с много деца. После съкратиха една група. От 1991 г. съм третият поред директор на градината. Имам много хубави деца, които имат желание да станат „госпожи”. Ще съм щастлива, ако някой ден ме замести някое от тях, както аз замествам госпожа Вачева.

Благодарна съм и за това, че ме покани да замествам в детската градина, после ме накара да кандидатствам и ме изтърпя да изуча.В последно време детската градина се съживи, децата са повече, което ме радва. Те са и малките лазарки и чаровните танцьорки в читалището. От сърце желая на целия колектив щастлива 50-годишнина.

Нека и занапред да има детска градина, нека децата огласят със смеха си чудесното село в което живеем!