ЛЕСОВЪДЪТ инж. АСЕН ЦОНЕВ

Автор: Людмила Петрова

Дядо ми – за мен той беше оня мил усмихнат човек, който ме носеше „на конче”, правеше ми влакче от хапки с мед и масло, четеше ми приказки...  После забелязах, че  той винаги се обличаше добре - в костюм и с вратовръзка, носеше разни папки в една кожена чанта... Не мога да забравя кръщенето на сестричката ми, която носи неговото име. Беше прегърнал малкото пакетче-бебе и говореше някакви неразбираеми за невръстната ми тогава глава неща... И най-странното за мен - дядо  бе единственият в семейството, на когото му вървеше математиката. Връщам се в първи клас от училище и съвсем отчаяна от „безумно трудните задачи”, които ненавиждах от сърце, хвърлих чантата си на двора и се разплаках. Дядо Асен седеше под асмата. Гушна ме и с две-три думи проясни математическата мъгла в главата ми. Такъв е в най-ранните ми спомени. ...Бях на 12, когато написах за него следния стих 

Пак сезони се сменяват
в свойте чудни кръговрати.
Вече всички ни познават
и на всички сме познати.

 С ордени за чест и слава
не престават да ни кичат.
Уважават ни тогава
и зачитат, и обичат.

 Току-виж сме остарели,
как годините летят
и косите побелели,
и забравя ни светът...

Върнах се назад във времето и се сетих защо посветих тези стихове на дядо си. Беше ми направило впечатление, че няколко години след пенсионирането му той страда за активния си живот. Чувства се обиден на онези, които са го зачитали само заради титлата му на директор на „Горско стопанство” - Своге. Бях разбрала почти интуитивно колко важна е  за него работата му, удовлетворението да бъдеш полезен. Днес, почти три десетилетия откакто е починал, по стечение на обстоятелствата прохождам пътеките на живота му – доколкото това е възможно, за да го преоткрия. Значението на неговия труд за обществото – поколения след като вече го няма - ме изпълва с респект.

Асен Георгиев Цонев е роден на 6 февруари 1909 г. в с.Бов. На времето било модерно да се пише - в бедно селско семейство. Но по изключение в неговия случай това си било истина. Прадядо ми  Георги /Герго/ бил самоук, но много интелигентен човек. Работил през почти целия си живот като писар в кметството. Семейното предание говори, че тъй като не разполагал с никакви пари, но обичал да чете - пишел на редакциите на вестници и списания и те го абонирали безплатно. Прабаба ми - Василена- починала, когато дядо ми бил на 12 години. Оставила три деца сираци- Григор, Атанас и най-малкия - Асен. В една автобиография, която открих сред семейните книжа дядо ми описва годините на учението си така:
„ Основното си образование съм получил в родното си село, а прогимназия съм завършил в с.Лакатник, Софийско. Завършил съм средното техническо училище „Хросто Ботев”, гр.София, със специалност – техник-лесовъд. Висшето си образование съм завършил в гр.София, в Лесотехническия институт, със специалност инженер-лесовъд.”

Така накратко е описал един дълъг период от живота си. Но това, което е пропуснал  е, че поради огромното си желание да бъде полезен е искал да учи, но семейството му не е имало пари да го издържа. Той започнал работа в каменоломните  кариери в Бов и Лакатник като общ работник. Вследствие на нечовешкия труд, той получил туберкулоза. Но късметът,че открил баба ми Николина спасил живота му. Нейното семейство било заможно и благодарение на грижите им той оцелял.

Какво се случило междувременно? През 1928-1929 година унищожителни порои нанесли огромни щети на цялото Искърско дефиле. Бов и Лакатник пострадали много. През 1939г. големият воден отток, подхранен от проливен дъжд, с влачени материали повлича къщи, сгради, добитък и дори една девойка от махалата Трескавец. Хората казват, че била най-хубавата в селото. Населението търси подкрепа от народния представител от с.Бов Цветко Петков, който наистина съдейства да започнат противоерозионните работи тук, а хората да се изселят в района на с.Драгана, Ловешко и с.Могила, Шуменско. В землището на махалата  горското ведомство провежда масови залесителни мероприятия и строеж на баражи.

В края на петдесетте години целият водосбор на Трескавец е залесен и укрепен. От този период е гората с черен бор по варовитите скали на Яворец. В годините на обширните залесявания горски надзирател е Атанас Цонев, брат на инж. Асен Цонев. След трагедията от 1939 г. в с.Драгана се изселили и братовчедите на дядо ми, които носят и до днес същата фамилия - Цоневи. В края на живота си инж. Асен Цонев пише „История на Горското стопанство в Своге” /части от нея са публикувани в местния вестник, но никога не е издавана изцяло/. В този труд той разказва за  пороите и за причините, които са ги породили.

„В далечното минало, както цялата наша страна, така и Искърското дефиле, са били покрити с непроходими гори. През ХІ век през България е минал арабският пътешественик Харун Ибн Яхшия. Той бил очуден от безкрайните лесове. За Искърското дефиле се говори и от други турски пътешественици, че горите „нямали край и мялка” и докато пътувал човек през Дефилето слънце не можел да види. Унищожаването на това огромно богатство е започнало по време на турското робство. В борбата с хайдути и четници турските власти са опожарявали и изсичали  големи пространства. След прокарването на жп-линията  София- Варна през 1895г.  в Дефилето започнало масово унищожаване на горските масиви от алчни търговци- дървари. Близкият консумативен център – София давал възможност  за големи печалби  на търговците на дървен материал . Но за изчезването на горите е спомогнала и безразборната паша на добитък  и сечта от местните хора. В миналото са правели избори за сметка на горските насаждения. При избирането на разни кметове и народни представители  са били жертвани големи площи, особено от държавните гори. Това бързо обезлесяване на Искърския пролом  става причина да се създадат условия  за развитието на много поройни дерета, пресичащи дори жп-линията. Това дава повод да се открие на тази територия специална служба по залесяването и укротяването на пороите. Първите залесявания започват  от 1924-25г.” Службата за укрепяване на пороите и залесяване е създадена през 1929г.

Дядо ми се включва в дейността й през 1936 г., когато се дипломира като инженер-лесовъд. Минал е по цялата йерархия в професията. Бил е лесовъд, помощник лесничей-1ва степен, секционен лесничей, административен лесничей, началник секция по укрепване на пороите и залесяването, референт  ръководител, главен инженер и директор на Горско стопанство Своге. Награден е със седем ордени и медали за своя труд. Но най-голямата награда за него е фактът, че делото му е увенчано с успех - пороите са спрени. Той ми е казвал, че по цялото дефиле – от Курило до Елисейна няма хълм, който  той да не е залесил.

Няма друг, който най-добре да описва този процес от самият инж. Цонев. За това ще продължа да изваждам факти за работата му от неговата „История”.
От 1939 до 1952 г. Свогенската секция, която е преименувана в Свогенско горско стопанство, е една от най-добрите в страната. На практика и обучение в този край са идвали бъдещите инженери-лесовъди, между които и самият Николай Хайтов.

”За много от студентите в Лесотехническия институт този порой /б.р. ”Селски дол” в района на с.Реброво/ остава неизменна школа за лесовъдски опит. Тук се учехме какви са подходящите видове, нужната почвоподготовка, оформяне на задбаражните насипи и т.н. ”инж. Пеко Панов, сп.”Гора”, бр.9/1993г.
Залесени са над 170 000 дка млади гори, 210 ха силно ерозирали терени  и са създадени над 40 хил.куб. м. технико-укрепителни съоръжения. Най-много залесени площи има в района на селата Бов, Искрец, на гр.Своге, Добърчин, Лесков дол, Свидня, Реброво,  Желен и др.От общото залесяване най-голям е дела на иглолистните култури- чер бор и бял бор, смърч, ела и др. От широколистните видове на първо място е акацията, но също и орех, липа, бреза, ясен,бук и др. По поречието на реките Искър, Искрецка и Трескавец е залесено с канадска топола. В поречието на р.Трескавец са засадени 130 дка чисти орехови култури, в района на Бов, Искрец и Добърчин - питомен кестен, червен дъб, във високите части на Дефилето – смърч /с.Бов, вр.Издримец,с.Буковец и др./"

Думите ми се струват безлични и сухи, за да опишат значението на онова, което е създадено с ума и ръцете на моя дядо Асен. Не е редно да говоря аз - неговата внучка. Ще цитирам колегите му. Инж. Пеко Панов- сп. Гора,бр.9/1993г.:

”На „Селски дол” израснаха поколения лесовъди, но името, което е неотделимо свързано с историята на противоерозионното укрепване е инж.Асен Цонев. Роден и израснал в този край, завършил в София, той се връща в родния край и отдава целия си живот за превръщането на „искърската пустиня” в земен рай. За това бе уважаван и обичан.” Същият автор в своя престижен труд, издаден през 2000 г., ”Укротените порои в България”, издание на Министерство на земеделието и горите и Национално управление на горите, пише: “…За да отбележа всички лесовъди и горски надзиратели, които участват в укротяването на това страшилище, ще трябва да напълня страници. Но без две имена тук не може. Това на инж.Асен Цонев, който 40 години без прекъсване ръководи работата на този обект е на Даринка Гълъбова, бригадирката на залесителните бригади от с.Владо Тричков…За 40 години предана горска служба той / бел.п. инж. Асен Цонев/  укроти пороите по Искърското дефиле, покри го с млади гори, успя да остави у своите земляци и лесовъдската колегия незаличим спомен, като прекрасен човек и изключителен професионалист.”

Ще използвам  цитат и от едно писмо от колеги на дядо ми до неговото семейство. През 1993 г. група лесовъди имаха идеята да предложат Горско стопанство Своге да носи името на инж. Асен Цонев. Така и не се случи подобно нещо. Оставям без коментар този факт, но за мен е важна оценката и емоцията на специалистите, сред които Коце Коцев и д-р инж. Ж. Георгиев. Ето как описват работата му: „Няма порой или суходол, където неговият крак да не е стъпил!...Няма сипей, където неговата мисъл и ум да не са пребродили за намиране на най-успешните съоръжения, за  да  бъдат приожени в борбата с природните стихии-пороищата!...Чурилски дол, Трескавец, Добринско дере, Селски дол, Ковашки дол, Бабин дол и още много други малки и големи долове и суходолия сега са тихи и кротки!...и благодатни, даже укротени от РЪКАТА НА ЛЕСОВЪДА- специалист – ЦОНЕВ!

А вижте наоколо- къде са язвите?...увразите?...и поройните сипеи! Те са изчезнали напълно и вместо тях около нас шумят младите лесове и борови култури...създадени с упорит труд и енергия- от горските работници  - ПОД ВЕЩОТО РЪКОВОДСТВО НА ЛЕСОВЪДА АСЕН ЦОНЕВ!...Спокойно е днес населението на Искърското дефиле!...” Умишлено запазих пунктоацията на писмото. Не мога да не се вълнувам всеки път, когато го погледна. Не само, защото то се отнася за моя дядо, а защото е красноречиво доказателство за неговата всеотдайност към професията.

Няма да бъда справедлива, ако не спомена подкрепата на семейството, благодарение на която дядо Асен е могъл да бъде всеотдаен и пълноценен. Баба ми Николина, баща ми Божидар, леля Люси...Сега ми се иска да кажа - ПОКЛОН ПРЕД ПАМЕТТА ИМ! Това обаче няма да бъде достатъчно.
Прозорецът на моята стая гледа към  планината отсреща, където е кв. Джиджовица. Половината от хълма е засаден с широколистна гора, другата  – с иглолистна. Пролетта, когато се раззелени и стане свежа едната половина - втората контрастира с тъмнозелените си краски. Невероятна картина! Свикнала съм с нея и пейзажът ми липсва, когато съм другаде.  Двете противоположно обагрени части  са като доброто и злото, като красивото и грозното, като утрото и вечерта, като живота и смъртта. Този символ, създаден от дядо ми, чрез гората, го е надживял. Ще надживее и мен. Ще бди над децата и внуците ми - за да им напомня, че човекът е част от природата и ако я пази и умножава - тя ще му се отблагодари с вечност.