НАЧИН НА ЖИВОТ, НРАВИ И ОБИЧАИ НА ЖИТЕЛИТЕ ОТ С. БОВ В МИНАЛОТО

Автор: Иван Ковачев

СЪДЪРЖАНИЕ

1. Вместо предговор

2. Селищно устроство

3. Стопанска дейност 

4. Скотовъдство

5. Търговия

6. Празници и народни обичаи

7. Легенди

8. Суеверия

9. Народни лечители

10. Поздрави, пожелания и благословии

ИЗ МОЕТО МИНАЛО

Автор: Иван Ковачев

ОСЕМ ХИЛЯДИ ГОДИНИ ОТ ОСНОВАВАНЕТО НА С. БОВ

Автор: Иван Ковачев

 

НАЧИН НА ЖИВОТ, НРАВИ И ОБИЧАИ НА ЖИТЕЛИТЕ ОТ С. БОВ В МИНАЛОТО

Вместо предговор

Неоспорим факт  е, че с. Бов е основано преди много хиляди години – в началото на шестото хилядолетие преди новата ера. То е продължило да съществува непрекъснато през следващите епохи и продължава да съществува до днес.

С увеличение на населението първоначалното селище постепенно се разширява. Начинът на живот и стопанската дейност на населението дава своя отпечатък и облик при развиването на селището. То се запазва на едно място – на куп. Първоначално се създават кошари около централното селище, които впоследствие се превръщали в махали. Това е в пряка зависимост от природните условия.

С течение на времето са се създали определени навици, обичаи и взаимоотношения, които в продължение на стотици и хиляди години са изкристализирали като народни мъдрости. Те са се задържали независимо от вярата… това е спомогнало да се запази селото сплотено и да даде отпор на потисниците и заробителите – римляни, хуни, печенеги, гърци и турци.

Ние сме длъжни да знаем нашето минало. Да отдадем почит към нашите предшественици, да извадим поука от техните мъдрости, които са оформени от дългогодишния опит на много поколения. Много от тях не са регистрирани надлежно. Те се забравят, както и много от тях са вече отдавна забравени и навеки загубени.

С настоящето изложение искам да сложа начало на един системен и критичен преглед върху нашето минало с пожелание постоянно да се попълва и обогатява.

Селищно устройство

Образуваното селище през Неолита (новокаменната епоха) е било събрано в горния край на селото. През следващите епохи то постепенно се разширява надолу към изворите Поповец и Мацула  и още по-надолу към водопада на Селската река.

Главното занятие на жителите на селото е земеделие и скотовъдство. Те са ползвали всички възможности, които щедро им предлага природата. Близо до селото е имало девствени гори, които са ползвани за огрев и строеж. Имало е хубави ниви, а добитъкът е   можел свободно да се изкарва на паша в околността и вечер да се прибира.

Условията за лов и риболов са били благоприятни, те са позволили на селото да се запази дълго време на едно място – на куп.

С увеличение на населението областта на стопанската дейност се разширява. Новите места за земеделие остават все по-далеч, за обработването им трябва да се извървява дълъг път, а това е свързано с губене на време и енергия.

Добитъкът значително се увеличава и пашата близо до селото не е вече достатъчна. Изкарват го далеч и не могат да го връщат вечер. Налага се да нощува там. На пастира построяват колиба и той все повече се задържа там. От село му носят храна. Около колибата се разработват ниви, които постепенно се разширяват чрез изсичането и изкореняването на гората. От там носи името си местността “Требеш”. Събират се на едно място няколко колиби, за да си помагат помежду си техните обитатели. И така почти всички домакинства са имали и кошара с обработваема земя около нея, която са владеели и от там целия имот и колибата наричали “държава”. В последствие тези “държави” ставали махали с изключение на “Леки перца”. Леки перца не се е превърнала в махала, тъй като там почвата не е била благоприятна за разработване на ниви и наблизо не е имало питейна вода.

Ще се постарая да опиша начина на живот, нрави и обичаи на хората от селото и кошарите в миналото, което може би ще представлява интерес за бъдещото поколение.

В началото на турското робство най – разпространената къща е била едноделната. Тя се състои от една стая, която е кухня, спалня и всекидневна. Спали са направо на земята.

В последствие се появява двуделната къща, която бързо се разпространява. Тя има две отделни стаи. Външната я наричат каща, а вътрешната – одая. Постройката се изгражда с подръчни материали. Мазето е иззидано от камък – суха зидария, а останалата част е паянтова. Отвън и отвътре стените се измазват с кал, а таванът – с кал, слама или чоп. Мазилката се баданосва с кал и плява от овес, по – късно отвътре с вар, а още по – късно и отвън.

Къщата е направо на земята, а под одаята има мазе, където спи добитъкът или се слага багаж. Там са бъчвите и бурето с ракията. Подът е обработен с кал. Отгоре се маже с кал и плява от овес, за да не се рови. Това се върши обикновено от домакинята всяка седмица. Къщата се покрива със слама, а в последствие с плочи.

До стената между кащата и одаята се изгражда оджак /комин/. В основата на оджака е огнището, над което виси верига с кука на края. Тя се скъсява и отпуска в зависимост от големината на котлето, което се закачва да ври.

В одаята има печка с фурна. През лятото в одаята само се спи, а през зимата се спи, готви и пече хлябът. Креватите са саморъчно направени от леса, изплетена от пръти на магарета или сковани от дърво с талпи.  Върху тях се слага слама или сено направо върху кревата.

Външната стая – кащата се обитава през лятото. Там се готви, меси и пече хлябът. Там се хранят и посрещат гости. Яденето се готви в гърне, закрепено в пепелта до огъня или в тенджера, която се слага на саджак на огъня. Огънят в огнището се кладе с тънки дърва /вършини/, а печката в стаята – с дебели. Саджакът е направен от желязно колело  с три крака. Пригоден е така, че да се слагат съдове с различна големина.

Използват се и котли  различна големина  - от два до шестдесет литра. Най – големия от тях наричат ператник. В него се топли вода за пране и се вари сапун. Има и котли, които се употребяват за носене на вода. Те са калайдисани отвътре и отвън, а другите, които се слагат на огнището – само отвътре.

Във външната стая има нощви, в които се меси хлябът. Пече се в подница, която се захлупва с връшник. Подницата се захлупва върху натрупани тънки дърва в огнището. Дървата се подпалват и подницата се държи докато побелее отвътре. Обръща се до огнището с помощта на ръжен и се слага хлябът. Отгоре се слага гореща пепел с жар или връшник. Връшникът се слага също върху дърва на огнището. Посипва се с въглени и гореща пепел и се държи на огъня докато се зачерви. Захлупва се подницата с хляба. Баница, тутманик или яйченик се пекат в тепсия, която се слага върху саджак. Под него се слага гореща пепел с жар. Похлупва се с връшника.

Да видиш сега как се правят подниците: За тях се взима песъклива глина обикновено от там, където са известни нейните качества, а именно: да не се напукват и да са здрави.  Но здравината на подниците не зависи само от качеството на глината, но и от начина на обработка. Глината се слага на предварително приготвено затревено място. Намокря се и се гази в продължение на 4 – 5 часа. Гази се дотогава, докогато почне да лепне и пука по особен начин. Това познава домакинята, която има опит в това отношение.

Постъпва се към оформянето. Прави се във форма на тепсия с различни размери, за да може да се пече хляб с различна големина. Дълбочината и е около 10 – 15 сантиметра, диаметърът от около 40 до 60 см., а дебелината около 8 – 10см. Ръбът се заобля грижливо  и се заглажда заедно с останалата част. Оставя се на сянка да изсъхне, след което внимателно се изпича на огнището.

Ако някой мине покрай тези, които изработват подниците, поздравява ги вместо с общоприетия поздрав, с “Железни ви подници” , а те му отговарят: “Златни ти уста”.  Това е пожелание за успех в работата. Подниците да са здрави като желязо.

Хлябът, който се пече в тези подници, беше три вида – чист - от пшенично брашно, смесен – от чисто и царевично брашно и морузен – от царевично брашно. Повечето от жителите на село Бов ядяха смесен и морузен хляб. Имаше не повече от десет семейства, които се хранеха с чист хляб. Често се правеше качамак, тъй като той е по – вкусен от царевичния хляб. Нашето семейство ядеше 6 – 7 месеца от годината морузен хляб, през останалото време мешан, а само в големи празници чист. Такива бяха болшинството от семействата, а имаше и по – бедни, които почти през цялото време се хранеха с царевичен хляб.

Житото и другите зърнени храни се мелеха във воденици, наречени караджейки. Такива имаше няколко - в Селската и Трескавската река. В Селската река до водопада имаше четири такива малки воденици. Те мелеха по 100 – 150 кг. на денонощие.

Брашното, което се получаваше в тези мелници, беше заедно с триците и беше значително по – едро от това, което сега се мели. Преди да го омеси, домакинята го пресяваше през протак или сито.  Протакът беше с по – едри дупки от тези на житото и при пресяването се отделяха по – малко трици. През протака се сееше брашно само за хляб. За баница брашното се пресяваше през сито.

От ястията голям дял заемаше чорбата – главно от фасул, картофи и леща. Тя беше в повечето случаи постна  - без запръжка. Това беше първо, второ и трето. През пролетта се готвеше коприва, а през лятото чорба от цвекло. Копривата се ядеше обикновено с качамак. През лятото се готвеше често пържено със зарзават и яйца, които се топеха с ръка. Вареше се компот от джанки без захар и се ядеше като чорба. Десерт не се употребяваше. Всичко се ядеше с хляб. Най – голям дял в яденето вземаше прясното и киселото мляко. То присъстваше във всяко хранене, а в повечето случаи се ядеше само мляко с хляб.

Ядеше се с дървени лъжици. Вилиците на село се появиха след Европейската война.

По – голямата част от годината храната беше постна. Постеше се всяка сряда и петък, коледните, великденските, петровите и богородичните пости. Постеше се 220, а се блажеше – 145 дни. Месо се ядеше през зимата като се заколи прасето и рано на пролет, на Гергьовден печено агне и в края на лятото – пиле или кокошка. Висококалорична храна се консумираше през зимата и рано на пролет, а нискокалорична – през летния сезон.

Смяната на постната храна с блажна е полезна за организма и това ставаше ритмично. Дългото постене през постите благоприятстваше за организма да се очисти от отровите, които се наслагват от консумацията на месо, а постенето в сряда и петък осигурява временно разтоварване на организма. През зимата се ядеше често зелев сок, с изпечена и натрошена чушка и компот от изсушени джанки и круши. Захар се консумираше много рядко – по 2 – 3 килограма на година за семейство и се употребяваше главно за чай, ако някой се разболее.

Хляб се консумираше много – обикновено по 1 – 1,5 на ден за един човек. Въпреки това пълни хора нямаше. Това се дължеше на обстоятелството, че се употребяваха много малко мазнини и захар. Всяко домакинство имаше и градина, в която се отглеждаха пипер, домати, зеле, лук и чесън. До европейската война доматите се ядяха само зелени. За салатата ги печеха. Ако узрее някой домат, го хвърляха.

Спомням си, баща ми като се върна от Европейската война, започна да яде сурови червени домати. Ние му се чудехме. После свикнахме, започвахме да ги ядем и видяхме, че е хубаво.

Ядяхме по три пъти на ден – обяд, пладне и вечерта. Сутрин се обядваше хляб и манджа към 9,30 часа. На обяд се ядеше  в 14,30 – 15,00 часа, викаха му пладне и се вечеряше на залез слънце. Преди и след ядене обезателно се миеха ръцете. За да се изпълняват тези хигиенични правила, ги свързваха с църквата и общественото мнение. Грехота и срамота е да не се измие човек. Баща ми винаги казваше: “Трябва да престанеш да ядеш тогава, когато ти е най – сладко. Грехота и срамота е да преядеш!”. 

Тези и много други хигиенични правила се изпълняваха под страх от наказание от Бога и порицание от обществото. В последствие те ставаха навик и се изпълняваха винаги. Но за да се стигне до този навик, трябва да има страх от нещо. Тогава науката беше на по – ниско ниво и повечето от хората бяха неграмотни, за да могат да си обяснят ползата от тези хигиенни навици. По този начин се насаждаха и оформяха и взаимоотношенията между хората. Помня как баба ми много често ми казваше: “Па синко, ако си седнал и дойде по – стар човек веднага да станеш да му отстъпиш мястото той да седне, като си свалиш шапката да го поздравиш. Така хората ще те благославят.” . Още бях малък, не бях тръгнал на училище, но съм го запомнил това и се стремях да го изпълнявам. Така беше и с всички останали деца.

Стопанска дейност

Главното занимание на населението на село Бов в далечното минало е било земеделието и скотовъдството. Равните места в територията на селото са по – малко от тези с малък или по – голям наклон, поради което нивите са малко пръснати из цялата околност.

Условията за отглеждането на добитък са били по – благоприятни, тъй като в близката околност е имало хубави пасища. По тази причина нивите са се напоявали и добитъкът е бил голям. От земеделските култури се отглеждаха: жито, царевица, лимец, ечемик, овес, картофи, леща, фасул и тикви. Фасулът и тиквите се садяха между царевицата. Отглеждаха всичко, което е необходимо за домакинството. Всяко домакинство имаше и градина, където се отглеждаха зеленчуци.

Земята се обработваше с дървено рало, теглено от волове, а при по – бедните от крави, които ползваха за впрягане и мляко. Засятото жито засипваха с брана, която се състоеше от една дъска дълга около 1 – 1,50 метра, назъбена отдолу. На тази дъска се прикрепваха вършини, обикновено от свинак, защото са силно разклонени и по – здрави. На вършините се слагаше камък да тежи и да заглажда засятото. Браната се прикрепваше за ярема на воловете или кравите с едно дърво, наречено водище. Като малки много обичахме да седнем на браната и да се возим, но  само ако сме слушали. След първата световна война започнаха да орат с трупица – обръщащ се плуг.

Житото, овесът и другите житни растения се жънеха със сърп. Още от малки се учехме да жънем. Първият урок беше да жънем ниско, равно и да не разпиляваме сноповете. Като се сложи това, което е ожънато на ракойката, преди да се започне да се жъне, да се съберат класовете. Да не се разпилява житото и да се използва всичката слама. Съществуваше необявено съревнование кой най – ниско и най – равно ще жъне, коя ракойка е най – добре подредена и кой не е разпилял класове. Наградата беше “Браво” и всеки се гордееше с нея.

Обикновено при жътва се събираха повече хора. Така беше по – приятно и по – весело – приказки, закачки, смях и песни, а и узрялото жито се прибира на време. Житото не зрееше по всички ниви едновременно. Зависеше от това в кой ден от годината е посято, какво е изложението и напояването. Това позволяваше на стопаните да се събират и да жънат заедно там, където е вече узряло и така да се редуват, докато се ожъне навсякъде.

Тези от жените, които пееха по – хубаво, се събираха на едно място по три – една в средата, която пее най – хубаво. Тя вика /пее мелодията/, а двете отстрани  влачат/пригласят/. Докато пеят, те са наведени и жънат, изправят се, като завършат и слагат ракойките. Още незавършили, започва втората тройка. Така цялата околност се оглася с песен и смях. Обикновено думите на песента са във връзка с работата:

“Карай, Дено, карай, Дено

на край да караме.”

Това е едно леко подканване да се жъне по – бързо. Защо? Дава се отговор със следните думи:

“Тамо има дърво високо.

Тамо има сенка дебела.”

Знойно лято е. Горещината е голяма. Като отидат по – скоро накрая, ще си починат на дебелата сянка – на хлад. Винаги, когато се изкара една посока, сядат да почиват. По време на работа хората се веселяха, смееха, а смехът е здраве. Жените жънеха, а момичетата връзваха ракойките. Ако този, който връзва снопите е един, той често пъти бързаше да извърже всички ракойки, настигаше жетварите и продължаваше да вършее в снопа на някоя мома – тази, която най – харесва. Естествено тя се бранеше – и пак смях и веселие. Като се приключи с жътвата, прибират се снопите на едно място и го правят на кръстци – слагаха сноповете на кръст така, че класът да е скрит, да не го ядат птиците и същевременно да съхне.

 Като приберат снопите, всички тръгват за къщата на стопанина, на когото жънат. Когато наближат къщата те пак пеят. Думите на песента пак са целенасочени. Тя започва:

“Добър вечер, госпожо Елено…”

Това е предупреждение, че пристигат гости и домакинята трябва да приготви трапезата. Преди вечеря винаги се пие ракия за отмора.

След като се ожъне всичкото жито снопите се превозваха до хармана /токо/ и се правеха на купен /купа/. Така класът се скриваше, не се унищожаваше житото от птиците и не се “подгараше” – запазваше се сухо и по – лесно се вършеше. Преди да се почне вършитбата, токо /харманът/ се отърсва с остра мотика, за да се смита житото. От купена хвърляха снопите на токо и ги развозваха, като ги разстилаха с класа към стожера. Нареждаха ги докато се изпълни със снопи. Вършееха с нож – един, два или три с волове или крави впрегнати в колесник. Докато се овършее, няколко пъти го преработваха. Първо го обръщаха, започваха от горния край. Обръщаха долната част да дойде отгоре, а горната отдолу. Това ставаше с вили. Вкарваха се пак конете или воловете. Горната част се вършее – житото се оронва, сламата се сплесква и се надробява по – лесно. Изкарват се пак конете. Тогава се траси, като пак се започва от горния край. Сламата се загребва с вилата, подхвърля се нагоре и като започне да пада, се удря с нея. Трябва да се вземе до дъното и да се направи място на този, който работи. Това се повтаря три – четири пъти, като след като се претръси, се вкарват конете да вършеят. На средата на хармана има стожер. На него е вързано въже, а на края на въжето са конете. Карат ги с камшик или прът. Като тичат те уронват класовете и разбиват сламата. Като се вършее с крави или волове, те се водят за капистрите, един ги води, а друг отзад ги кара с някакъв съд или тенджера, които подлага, когато те се освобождават от физиологичните си нужди, при което ще намокрят житото и няма да може да се овършее. При конете това не е проблем. Те се освобождават, докато почиват.

Като се овършее сложеното снопе, житото и плявата падат на земята и трябва да се отделят едната от другата. Това става с вили, като внимателно се взима от горната част, подхвърля се леко и се удря с вилата. Като се изхвърли едрата слама, надробените се събират с метла от свинак, леко се движи отгоре и се изкарва навън. Накрая слагат най – опитната жена. Тя почиства сламките и случайно увлеченото зърно. След това се събира житото и плявата в средата на хармана до стожера. Трябва да се отдели житото от плявата. Това става чрез отвяване – мъжът застава до купа с дървена лопата. Загребва с нея и хвърля високо, така че да се разсее хвърленото и да падне близо до купа, винаги на едно и също място. Вятърът отвява плявата. Житото пада с късове от слама и класове. Стопанката събира сламките и класовете с метла от свинак. До вечерта трябва да се приключи с отвяването, защото на другия ден пак предстои вършеене. Често пъти се взимаха чужди коне и не биваше да престояват, а и времето не винаги е слънчево и без дъжд. Отвяването зависеше най – много от времето. Трябва да духа вятър, но не силен и то в една посока. Ако духаше първо в една посока, а после в друга, плявата падаше върху отвятото. След като се отвее, житото се дърмонгосва. Пречиства се с едро сито, което се нарича “дърмоне”. През него минава житото, а остава едрата глушина и други по – едри примеси. Това обикновено се прави на другия ден, докато се вършее вторият харман и то от децата. След като се пречисти по този начин, простира се на слънце да просъхне и се насипва в преградите. Отвяването и пречистването на житото по – късно се извършваше с веялки. Това ставаше по – бързо и пречистването ставаше по – качествено. Земята се обработваше с рало, теглено от волове или крави.

Първоначално полученият добив от земеделските култури е бил достатъчен за изхранването на домакинствата през цялата година. Населението обаче все повече се увеличава, а нивите остават същите.  “Човек от човек се ражда, но нивата нива не ражда” – се казва в народната поговорка. Така получената храна започва да не достига за изхранване на земеделските стопани през цялата година. Пари за закупуването на жито и царевица са взимали от продажбата на добитък, масло сирене и яйца от сезонната работа – жътва, бране на царевица и грозде.

По време на жътвата в Софийското поле, която става около две седмици по – рано от тази в селото, са необходими жетвари. От полските села идвали стопани, за да ангажират необходимите им работници. Те уговаряли обикновено с един човек колко хора са им необходими  и какво ще е заплащането на ден. Този човек го наричат драгоман. Той събира необходимите жътвари, обикновено мъже и по – млади жени, и ги отвежда там. Докато нямаше още железопътна линия, те отивали през Проот, Стръмол, Рединската китка и Подгумер. На връщане жените си купували памук /прежда/, за да тъкат платно през зимата.

Есенно време отивали на гроздобер във Врачанско и Берковско срещу заплащане и бране на царевица – в натура. Царевицата прекарвали с волски коли или коне.

Когато отивали да купуват зърно за храна, предпочитали царевицата, защото е по – евтина. От брашното и правят качамак. Качамакът е главната храна на планинското население не само на Бов.

Когато настъпи жътвата на житото, то трябва бързо да се прибере, защото може град да го убие или силна буря да го изрони. За жътвата събираха жътвари от село – тези, на които житото не е узряло. На едни плащаха, а други жънеха на заем. Когато узрее тяхното жито, им “отвръщаха”. По същия начин обработваха – копаеха и зариваха царевицата.

Скотовъдство

От домашните животни са отглеждали овце, говеда, коне, кози и биволи. Биволи по мое време в селото отглеждаха две семейства – Ангел Митров и Симеон Вутов. Гледаха по 7-8 глави единия. Не всички домакинства имаха овце, но говеда имаха всички. По – заможните семейства отглеждаха волове за впрягане и крави за мляко, а по – бедните – крави за работа и мляко. Чул съм от баща ми да казва:

“На бедния и котката трябва да е женска.”

През зимата хранеха овцете с шума и малко сено, а говедата със слама и сено. Биволите хранеха със слама. Овцете зимуваха на село или на кошарата /”Държавата”/, а през лятото се събираха по три – четири домакинства и правеха бачии. Изкарваха ги там, където има по – добра паша и ниви за торене. Нощно време овцете спяха на “замет” – място, заградено с леси, изплетени от пръти. С тези пръти “замето” се местеше бързо по цялата нива.

Получените продукти от млякото на овцете се деляха по предварителна уговорка. От млякото получаваха сирене, масло и извара. Сиренето смесваха с извара и така по – лесно се съхраняваше в качета.

На бачията имаше обикновено трима души. Двама пасяха овцете, а един се занимаваше с преработката на млякото и се грижеше за хората.

Маслото получаваха от каймака по следния начин: Подквасваха прясното мляко и го слагаха в каца с кран. През следващите дни изсипваха издоеното мляко в кацата. На повърхността се образуваше пласт от каймак. От цвика получаваха извара. Отделяха от прясното мляко и за сирене.

Бачиите се образуваха по Гергьовден и се разтуряха на Димитровден. Бачиарят /бачат/ се смяташе задължен да почерпи всички, които минаваха през бачията, особено познатите. Един път минавахме с майка ми по пътя през Орговица. Вместо над нивите, близо до върха имаше бачия. Като ни видя, бачът започна да вика: “Мари, ела с детето да си похапнете нещо и да отпочинете.” Настояваше много и ние отидохме. Даде ни прясно сирене и каймак и се обърна към мен.”Яж, Иване, тука има, тук е бачия”. След това ни даде мътеница да утолим жаждата си. Така канеше всеки, който мине по пътя. Почерпваше го и научаваше новини от село.

Кравите без мляко, воловете и юниците се изкарваха в яловината - при селския говедар. Той ги гледаше също от Гергьовден до Димитровден. Нощуваха в Издримец в оградено със зид от камъни място, наречено говедарник. Стопаните на добитъка отиваха всяка неделя да ги кърмят. Измесваха в къщи  трици, плява и сол или само трици със сол, слагаха ги в торбичка и отиваха да кърмят добитъка в Издримец. Някой път говедарят ги  докарваше за кърмене в Мораве. Стопанинът се обаждаше на своя добитък, като му показваше торбичката с кърмата. Той идваше веднага при него. Отвеждаше ги в страни и посипваше кърмата  по тревата. Пази ги от другите животни, докато изядат кърмата, помилва ги и се разделя с тях.

Имаше и селски коняр, който пасеше селските коне по същото време. Мястото, където  нощуваха, се наричаше конярник.

Когато имаше повече крави с мляко, които стопаните нямат възможност да гледат сами, наемаха човек и за тях. Събираха ги на Типченица. Всяка сутрин стопаните ги изкарваха там и вечер ги прибираха.Някои от кравите се пасяха от малките деца на семейството. Навърши ли осем години, готов е говедар. Пасяха ги в Яворец, Лешке, Колибищата. На говедарчетата слагаха хляб в едно торбенце, лук и сол, някой път мляко в шише, но го отбягвахме, защото трябваше да го носим цял ден на гръб.

Най-много трева имаше в Яворец, но там нямаше вода за пиене. Когато на обяд кравите легнат да пладнуват, отивахме да пием вода на Тикьовец, който е на около 3 километра от мястото,  където пладнуват.

Най-обичахме да пасем добитъка в Колибища. Сутрин ги изкарвахме до Ленището. Те пасяха там, изкачваха се по билото на върха и пладнуваха в мястото, където е  била крепостта. Там билото е широко и равно. Ние още от Ленището се връщахме обратно. Беряхме ягоди и играехме цял ден при оброка. Привечер се разделяхме на три. Едни заставахме на Мечкарската ливада, други при оброка и трети при Соколе. На тия места имаше “уплази”- място, където свличаха дървари отсечените дърва.По тях слизаха говедата. Пазехме ги да не влизат в ливадите и нивите. Събирахме ги при оброка и се прибирахме вечерта.

Когато зрееха ягодите, предпочитахме да пасем добитъка в Лешке.

От северната страна на върха пасяхме добитъка, там имаше много ягоди. Беряхме и ядяхме по цял ден, а вечер отнасяхме и в къщи. Там ги ядяхме с качамак.

Търговия

През време на турското робство и известно време след това магазини за хранителни стоки и зърнени храни не е имало. Не е имало никакви магазини. Не е имало и в съседните села. За покупка на необходимите храни са отивали във Враца и много рядко в София. Събирали са се по няколко души, между които някои с коне,  но повечето ходели пеша. На конете товарели багажа. Тръгвали рано през нощта, обикновено когато е ясно и има месечина, пазарували във Враца и се връщали същия ден обратно. Разстоянието  до Враца е около 40 км. За един ден и част от нощта  изминавали 80 км. Минавали през Миланово, по билото на Врачанския балкан и Згури град. Голяма част от продуктите товарели на конете, но оставало и за хората. Жените се задявали  с цедило, а мъжете носели багажа в торби на рамо. Набавяли си продукти за цяла година - сол, захар, газ и памучна прежда за платно. Житото и царевицата купували направо от производителите във Врачанско и Берковско. Повече купували царевица, защото е по-евтина. Всички продукти, които донасяли от пазара, се изразходвали много икономично. Светело се с газениче, което наричаха още видело. То беше направено от ламарина във вид на конус с диаметър на долния кръг 6-8 см. На горния край имаше къс цилиндър с капак и фитил. Събираше 40-50 г. газ. Фитилът беше с дебелина около 3 мм, а светлината му 1/3 от светлината на обикновена свещ. Лятно време се палеше, докато се съблечем и легнем, ако не сме легнали, докато е още светло. През зимата на тази светлина жените предяха и плетяха, даже шиеха, бродираха и тъчеха. На него аз съм учил уроците си и писал домашните в първоначалното училище и прогимназията. Газеничето се задържа до 1925 - 26 година, а при по-бедните значително до по-късно. Захар се слагаше само за подслаждането на чай, когато някой е болен.

Облекло и носии

Всичко необходимо за облеклото се изработваше от домакинята. Бельото го шиеше също сама, а платното тъчеше  от памук и коноп (гръсти). Тъчеше се три вида платно:памучно, мелезно-основата от памук, а вътъкът от коноп и конопено-основата и вътъкът от коноп.Платното се тъчеше през зимата. През лятото домакинята го отнасяше на реката и го избелваше. Потапяше го във водата. Изваждаше го и го  нагъваше на дипли. Слагаше го на камък и го удряше с бухалка. След това го разстилаше на тревата на един кат. Там трябваше да съхне на слънце, но не съвсем. Да остане малко влажно. Това се повтаряше няколко пъти и по този начин от водата, слънцето и съприкосновението с тревата платното се избелваше. От него шиеха ризи за мъжете и жените. Гащи не се носеха. Ризите на жените бяха бродирани на пазвите, ръкавите и долния край, а тези от тънко или кенарено платно се украсяваха с дантели. Те се шиеха по-дълги, така, че да се вижда  бродерията или дантелата. Ризите на мъжете на пазвите и ръкавите бяха също бродирани, а тези за по-груба работа  без бродерия.

От вълната тъчеха бало, от което шиеха дрехи за мъжете и сукмани за жените. Сукманите бяха от по-тънко бало, боядисано черно. Пазвите и долния край украсяваха  с фъртунки (паети) и гайтан. Шиеха и литаци. Плата тъчеха от тънко изпредена прежда на памучна основа. Украсяваха ги с пайети  по същия начин. Те бяха ушити прави - без плохи и боядисани също в черно.

От тънко изпредена вълна, боядисана в различни цветове, тъчеха плат за завески. Шиеха ги с гъсто набрани плисета с дължина малко под коленете. Слагаха ги така,че да се покрие таза отзад и в страни. Носеха ги с ризи от дермено платно, украсено с дантели  и много по-дълги от завеската. От предната страна слагаха престилка, също така пъстро изтъкана. Завеската се носеше лятно време при големи горещини. Дерменото платно тъчеха от  избелен памук или коприна върху памук. Ризите от дермено платно жените  украсяваха с богати дантели. И мъжете носеха ризи от дермено (кенарено) платно,но само на добър ден (празник).

За мъжете балото е бяло. От него са шиели беневреци и касачета, украсени с гайтани. По-късно започнаха да тъкат  бало от черни овце или бялото го боядисваха в орехова шума или орехови кори и черна боя. От него започнаха да шият панталони  и палто с жилетка. Шиеха и кожуси от щавени овчи кожи за през зимата най-вече овчарите. Краката обуваха с цървули от свинска или биволска кожа. През зимата на краката освен чорапи носеха и бели навуща, върху които навиваха черни върви  от козина. Правеха ги от козина за да не попиват вода  през време на дъжд и сняг. На кръста слагаха широк пояс, а на гърдите ризите не закопчаваха. Връзваха двата края с конци - илици, така че на гърдите оставаше голо. Шапките на мъжете бяха от агнешки кожи. През зимата, когато отиваха в гората или на друго място, слагаха на главата си башлак, който покриваше ушите.

Жените се забраждаха със забрадки в бял цвят, шамии - с черен цвят и бариши. Със забрадки ходеха младите жени, с шамиите  по-старите, а момичетата  не носеха  нищо на главата си. Забрадките  и  шамлиите бяха от памучен плат, а баришите от копринен плат в повечето случаи кафяв. Тях ги носеха обикновено на празник.

Вместо каиши мъжете и жените носеха колани, изтъкани по специален начин и пъстро нашарени.

Взаимни отношения

Между жителите на село Бов съществуваха добри отношения. Живееха здравословно и си помагаха помежду си. Къщите, в които живееха, бяха паянтови - изградени от дървен материал. За строежа им използваха обикновено дъб, който е устойчив и здрав, но вирее само в Габровница, Стърмол и Леки перца. Не навсякъде дървеният материал е бил близо до коларскси път. Трябва да се носи на рамо. Не всичко може да носи сам човек,особено гредите. В такъв случай се притичаха  на помощ  комшии и роднини. Събираха се на “тлака” обикновено неделен ден, пренасяха и прекарваха с коли дървения материал до строежа  безплатно. Събираха се и при покриването на къщата, тъй като се покриваше с плочи, които са тежки и са необходими много хора  за пренасяне и нареждане.

Когато се зажени някоя мома, събираха се нейните дружки, шиеха, плетяха, бродираха - правеха чеиз.

След като се обере царевицата, събираше се на куп в една от стаите. Трябва бързо да се обели, защото така събрана, се загрява и спарва. На беленка се събираха всички комшии  и я обелваха за една или две вечери. Под ред се събираха във всяка къща и по този начин се предпазваше  царевицата от повреда. Случва се някой да е откарал царевица или жито на воденица, но преди да докара прясното брашно му се свършва старото в къщи. Тогава взима на заем от комшиите. От тук идва поговорката, която има алегоричен смисъл, ”Заем брашно тъпкано се връща”.

Когато нашата крава е с мляко, често давахме на комшиите, докато се отели тяхната и обратно - ние вземахме от комшиите, докато се отели нашата крава.

Имахме един комшия ковач. Някой път баща ми отиде набързо да наклепе мотика или нещо друго: “Добре, бай Тодоре, ще я наклепа ей сега, но помогни ми малко да довърша тази трупица” - отговаряше му той. Случваше се по цял преди обяд да му помага, за да му наклепа  мотиката. Друг път като отиде, веднага ще му свърши работа. Пари не му взимаше  никога. Хората си помагаха един на друг. Не държаха сметка кой повече е работил, услужваха си и никой не злоупотребяваше с доверието на другия. Правеха си заеми и с пари. Определяха датата кога ще ги върне. Не подписваха полици или разписки, не ги даваха и в присъствие на свидетели, но ги връщаха точно в определения срок. Ако някой не може да събере всичките пари,  вземаше от друг на заем,  но ги връщаше точно и на време.

Имаше един стар човек на име Петър Лагярски. При него отивали много хора да искат пари на заем. Парите държал вързани в кърпа на една греда от къщата. Уговаряли се за сумата и деня, в който ще ги върне. Обикновено той казвал:

- Иди сега и донеси кърпата с възела от гредата. Хе там се намира. На определената дата  или малко по-рано той му донася парите. Дядо Петър пак му казва:

- Аз съм стар човек, а ти знаеш вече къде е кърпата с възела. Дай я да сложим парите там.

Отишъл при него и един комшия и му поискал и той пари на заем. Уговорили се за сумата и за датата да ги върне. Дошъл уговореният срок, но той не донесъл парите. Дядо Петър вземал от кърпата парите и оставил  възела  празен на предишното място. След 4-5 дена комшията  пристигнал и казал:

-  Извинявай, дядо Петре, но не можах да ти върна парите в определения срок. Смених воловете с по-млади и по-хубави. Трябва да придам пари. Още малко не ми достигат. Дай ми пак назаем. Ще ти ги върна заедно с другите.

- Добре - отговорил дядо Петър - донеси кърпата от гредата. Отишъл той, вземал кърпата и казал:

- Ето я кърпата, но в нея няма пари.

- Няма, защото не си ги върнал. Когато ги върнеш, пак ще ти дам. Комшията си отишъл  посрамен. Минало известно време и той върнал парите, но повече заем не поискал от него.

През  лятото работата е много напрегната. Трябва всичко да се прибира и приготви храна за през зимата. Работи се от тъмно до тъмно. Продължителността да работния ден е в зависимост от големината му.

След като се прибере всичко от полето, настъпва време за отдих и почивка. За жените обаче работата не свършва. Сега те трябва да се заемат с облеклото. Да предат, тъчат платно и бало, да бродират и какво ли още не. Но сега те съчетават полезното с приятното, особено младите. Денят е вече значително намалял, а нощите са големи и хората не си лягат рано. Настъпва сезонът на седенките. Те се правят всяка вечер с изключение на четвъртък и събота. Правят ги обикновено там, където има моми. Те свикват своите другарки и комшии. Ергените сами отиват. Жените предат или плетат и всички участвуват в разговора. Там се разказват и обсъждат новините от село. Там непременно има и свирачи. Някой с гъдулка или  кавал. След като се наприказват, идва ред на свирджиите. Те свирят, а младите играят. Старите оставят работата и гледат кой как играе и кой до коя се е хванал, но като се разиграе сърцето, хващаш се и ти на хорото. Играят всички, докато капнат от умора. Тогава сядат и жените започват пак своята работа. Някоя от тях подхваща песен, която се подема от всички. Идва ред пак на свирджиите и така до полунощ. Такива са вечерите през зимните дълги нощи, а празниците са истински отдушник на ежедневието.

Празници и народни обичаи

В неделя всички се събирахме на мегдана (площада) пременени  празнично. Там имаше  обезателно свирджия. Някой с гайда,кавал,цигулка или гусла.По мое време идваше най - често Георги Ганчев с гайда и Иван Дангов с тъпан. Те живееха в Кошущица. Като дойдат на Типченица - Георги надуваше гайдата, а Иван започваше да бие тъпана толкова силно, че да се чуе от всички в село. Тогава излизаха всички на площада и започваше веселието. Младите играеха, а старите ги гледаха събрани на приказка. Гледаха кой най-хубаво играе, кой до коя най-често се хваща и коментираха кой  коя лъже. Някой път свиреше Рустем  циганина и то така, че и на заспалия сърцето ще се разиграе. Свирджиите свиреха до тъмно и тогава на поодук (на тръгване) хорото беше най-буйно. По някой път, ако още не са пристигнали свирджиите, жените запяваха хороводна песен  и пак се образуваше голямо вито хоро. Никой от свирджиите не вземаше пари за свиренето. Те свиреха за удоволствие, както и тези които играеха за удоволствие. Така беше всяка неделя. Това беше отдушник на непосилния труд. Но най-весело беше на празниците  и съборите.

Първият най-голям празник след лятото е Коледа. Преди Коледа се пости 38 дена и това го правеше още по очакван. Постенето се спазваше много строго от млади и  стари. Празнуването се започваше още на Мала Коледа - денят преди Коледа. За този ден децата се подготвяха от 2-3 дена  по-рано. Приготвяха дълбаните. Това бяха тояги високи около 1-1,50 м. с колело на 25-30 см. от земята, с диаметър 15-20 см. На тях нанизваха колачетата. Всички деца от махалата се събираха сутринта и тръгваха заедно по къщите. Събираха се в двора пред вратата на къщата. Домакинята слагаше колачетата в шиник или рещо и заставаше на вратата. Взима  в шепата малко жито и го хвърля в двора.Всички деца викат: “Да се роди-и-и-и” - Това се повтаря 3 пъти. Виковете огласят цялата местност и подсещат комшиите да се подготвят за посрещането на децата. След това всички минават покрай  домакинята, а тя им дава по едно или две колачета,орехи и др. Така децата обикалят цялата махала. Накрая преди да се разделят, броят колачетата, за да видят кой най - много е събрал.

Вечерта срещу Коледа е Бъдни вечер. На вечеря се събират всички  от семейството. Домакинята е сготвила през деня вкусни ястия  като джуркан(търкан) боб и  ошав. Месеше питка с пара. Под  софрата се слагаше слама. Приготвеното се слагаше на масата, защото, докато не се нахраним всички, никой не трябва да става. На масата се слагаше петмез, мед, орехи. Питата се разделяше на равни части, стопанинът, като бащата или най - старият оставяше едно парче и го наричаше на къщата и даваше по едно на всеки присъстващ на трапезата. Още преди да започне яденето, всеки  преглежда своето парче хляб, за да види дали ще му се падне парата, защото на когото се падне, той ще е късметлия и ще има през годината пари.

След като се нахранят всички, ровеха из сламата, за да намерят зърна от жито. Ако намерят всички, годината ще е плодородна. При ставане от софрата всеки трябва да става тежко, като се завърти, за да са тежки кошерите на есен. След вечеря идваха големите коледари. Събираха се мъже, които пеят хубаво, обикалят селото и пеят коледарски песни. Една от тях е:

“Стани, Нине, господине.

И ти, како, дай колако

през гредата, та в торбата!

Даряваха ги и тях подобаващо със сушеници от прасето, колак, висулици от царевица, орехи и др.

На Коледа се слага богата трапеза, а на площада след обяд има хоро със сергии. Тогава на децата се отпускаха по 20 или по повече стотинки за халва. На мен ми даваха по 20 и това беше голяма радост. И така децата си хапваха сладко.

Коледа беше на 7 януари. С него започват празниците  през зимата. Идва Ивановден - празник на Ивановци. В този ден там, където има именяк, домакинята меси колак и отива с него в черква като носи и вино. Колакът се меси по особен начин. В средата има дупка, а в края правоъгълна щръбка. Жените оставят колаците  и виното на маса в черквата и се прави служба. Като свърши  службата, свещеникът чете молитва при колаците и отрязва от тях тази част с щръбката. След това жените застават с колаците в една редица и богомолците минават покрай тях, отчупват си от колака, пийват от виното и честитят имения ден. След черквата в къщи се събират близки и роднини. Пият ядът и от там - на хорото. Хоро има и на следващия ден на Богоявление. Сутринта на Богоявление свещеника свети вода при чешмата на Поповец. Всички минават да ги ръси. След това се отправят към чешмата. Там стои един мъж с бяло котле. По мое време Иван Сусин, а по-късно - Иван майстора. Наливаше вода в котлето от чешмата и сипва на всеки по малко по главата. Всички се навеждаха напред,за да не им влезе вода във врата. На някои нарочно сипваше повече. Наставаше веселба. Всички се смееха с висок глас.

На Лазаровден  сутринта има черква. От черквата всички отиват на Поповец, момите са болшинството от посетителите. Уговаряха се предварително и някоя по-стара жена носеше бухалка. Ще избира кумица на момите. Избираха 3-4 кандидатки. Отчупваха малки хапки и превързваха конци с различни цветове на всяка хапка, като определяха кой цвят за коя мома е.  Слагаха хапките по дължината на бухалката и я потапяха във водата така, че тя да облее наведнъж всички хапки. Чиято отиде напред, тази ще е Кумицата. Момите запяваха “Напред, напред, кумице, напред си се паднала……..”. Тя тръгва напред и всички моми я изпращат до в къщи. След тази малка церемония момите тръгваха из селото да пеят лазарски песни. Даваха им яйца, орехи и други продукти. Тези продукти отнасяха при кумицата, като по една незначителна част оставяха за себе си. Там е приготвено нещо за ядене и след обяд отиват на хорото. Там връзват люлка  на някое високо дърво. Най-напред люлеят кумицата, а момите пеят лазарски песни. Кумицата до края на годината трябва да се ожени, а следващата година ще избират друга кумица. 

Гергьовден беше голям празник за овчарите. На него за пръв път се дои мляко от овцете. Подсирват сирене, изпичат агне и всички отиват на черква. Пред църквата на тревата постилат специално платно  и всички жени оставяха бохчите с колак, печеното агне и прясното сирене. Тези които нямаха овце и не бяха заклали агне носеха само колак. След черковна служба свещеникът минаваше и отрязваше  една плешка от агнето, долната челюст от главата с езика, от сиренето и порязаница от колака. След него минаваха клисарят и още един мъж. Вземаха  от месото и от сиренето. Накъсваха месото, надробяваха сиренето. Това е селското. В него попа не се меша. Дават го на тези, които не са заклали агне и не носят сирене. По този начин всички на Гергьовден  си хапват печено агнешко и прясно сирене. Като се връщат жените от черква, ако срещнат някого по пътя отчупват,  му от колака, дават му от месото и от сиренето.

Голям  празник беше и Великден. Великденските пости  са най-дългите 51 дена. На Заговезни се събираха по едно, две семейства -роднини или приятели, така е по-приятно. Децата също се подготвяха за това събитие. Отсичаха дървета за оротници - разклонени от средата нагоре. Слагаха в разклонението (расоата) слама, като я затягаха да не изпада. С помощта на по-възрастните, децата лесно се научаваха. Вечерта,  като започне да се свечерява, запалват сламата на оротника  и започват да го въртят в кръг. Сламата се разпалва и образува голям пламък. Вече се е стъмнило и движещият се пламък се вижда хубаво от далече. Цялата околност се озарява от подвижните огньове. Те се виждат от Заселския връх и ние виждаме техните. Това е знак, че вечерта се заговява и затова ги наричат оротници - чрез тях хората си оротат (приказват).

За заговезни  домакинята е приготвила всичко необходимо баница и какви ли не още лакомства. Стопанинът е  приготвил всичко за сгреяната ракия.  Тази вечер ще се заговява - няма да се яде блажно и няма да има повече вражда между хората. Трябва да се очисти организмът и душата. Греянята ракия  е готова, филджаните са пълни, но преди да отпият, трябва да се опростят, да забравят своите прегрешения, да си обещаят да не ги повтарят. Най-напред се прощават с най-стария. Всички под ред стават целуват му ръка и казват “Прости ми”. Той отговаря - “Да ти е просто”. Това се повтаря три пъти. Така се прощават всички помежду си. Като се свърши тази церемония започва греяната ракия. Помислено е и за децата. Връзваха конец на тавана, а на долния край нанизваха варено яйце. Залюляваха го и всеки се мъчи да го хване с уста без помощта на ръцете. Това обикновено не се отдава и цялата къща се снася от смях. В по-близкото минало започна да се връзва и бяла халва, която всеки се стремеше де захапе. След дългите великденски пости идва  и Великден. Организмът  на хората се е очистил от всички отрови, които са били натрупани от животинските хранителни продукти. Предстои ново зареждане. Тогава се боядисват яйца още преди празника. Децата чакат с нетърпение кога ще дойде празникът, за да си хапнат яйца - 51 дена на са яли. На Великден сутринта на всеки  се дава по едно яйце да се разменят. Друго се разделя и  всеки в къщата го яде на гладно. Другите яйца се разменят с думите: ”Христос Воскресе” и другият отговаря: ”Истина въскресе”. След обяд на мегдана има хоро и децата ще отидат там, но яйцата не трябва да ядат, за да има с какво да се разменят. А ние какво правехме? Нарочно изпускахме яйцата, за да се счупят, изяждахме ги и искахме други. През втория и третия ден от този празник идваха на гости кумците. На кръстниците носеха  колаци и червени яйца. Целуваха ръка на кръстника и му даваха три колака и три червени яйца. На кръстницата два колака и две червени яйца, на останалите в къщата по един колак и по едно червено яйце. Кръстницата даваше на кумците по един колак и по едно червено яйце. Някои имаха по много кумци и събираха по 30-40 колака.Всеки един тежеше по 2-3 килограма. Хората не можеха да ги изяждат. Имаше за кокошките и прасето. И за тях настъпваше Великден.

През лятото празниците са по-малко. Тогава има работа на полето. По-големите празници по това време са Петровден и Богородица. На Голяма Богородица имаше събор в Своге. Тогава отиваха пеши всички от селото. Там докарваха много дини и до 1931 година, когато се откри гара Бов, ние за пръв и последен път ядохме дини на събора. Ядяхме там и си вземахме и за в къщи. След откриването на гарата през 1931 год. започнаха да докарват и в Бов. На Малката Богородица имаше събор на манастира Седем престола. Там се стичаха хора от всички околни села. Пристигаха предишната вечер. Старите отиваха на черква, а младите играеха на поляната пред манастира. Имаше музика и много сергии. Сутринта рано всички си тръгваха обратно и слънцето огряваше манастира празен. На Бов имаше два събора: На Спасовден и Архангеловден. На съборите идваха на гости роднини и приятели от съседните села да се видят и да си поприказват. Тогава се уреждаха много неща, които са чакали удобен момент за разрешаване. Тогава ставаха и покупки на добитък и др.неща.

Легенди

Най-високата част на вр. Яворец  се нарича Езеро. Има легенда, че там е съществувало езеро в което живеел воден бик. По някой път той излизал от езерото и борел говедата, които пасели наоколо, наранявал ги и ги прогонвал. По този начин говедата не можели да пият и вода на езерото, но и не можели да пасат наоколо. Водният бик винаги побеждавал. Трябвало да се отърват от него, но как? Ако го нападнат с копия, може би ще го убият, но всички се страхуват. Най-после вързали на рогата на най-силния бик нож, специално направен за това от ковач. Водният бик излязъл от езерото и започнал да се бори с него, но бил прободен в корема от ножа, започнала да тече обилна кръв. Водният бик влязъл в езерото, водата почервеняла и езерото пресъхнало.

Възниква въпросът съществувало ли е на това място езеро и   каква е връзката му с водния бик. Този въпрос винаги е стоял пред мене и когато извършвах геоложки проучвания за дипломната си работа, обърнах особено внимание на терена в района на тази местност. Установих, че в местността Езеро на билото от източната страна се намира въртоп с диаметър 70-80 метра и дълбочина 3-4 метра. Варовиците в целия масив  са окарстени. Падналите атмосферни валежи се придвижвали в дълбочина по пукнатини  и канали докато достигнат локалния ерозионен базис или водоупор. Тогава се придвижват в хоризонтална посока. Първоначалните пукнатини,по които се движи водата се разширяват. По този начин се образувала пещерата над Иван Цонов и Шишмановата пещера от към Лакатник. С понижение на ерозионния базис водата  в пещерите пресъхва и се явява във вид на извори на по-ниско ниво - при Изворо,  до Мораве, който сега е каптиран за водоснабдяване на селото и гарата и Студен кладенец от към Лакатник.

Като се сравнят хидрогеоложките условия на Яворец с тези на други карстови терени  в България, може да се отговори, че е напълно възможно съществуването на езеро на мястото на  описания въртоп и то да е изчезнало от един път.

Подобно изчезване на езера в карстовите райони се среща на много места в България. Има езера, които се образуват при запушване на понори. На други места,където окарстяването е по-интензивно, понорите се продънват и водата се движи със шум надолу. Такива понори установих при проучването на карста в поречието на  Горен и Среден Вит и Глава Панега. Тези проучвания са публикувани в книгата “Карстови подземни води в България”.

Връзката между водния бик и езерото  е алегорична – борбата между надземните и подземните сили на природата. Това се потвърждава и от факта, че такива легенди има и за други места. Има също две  легенди, които се отнасят за основаването на село Бов. Според едната от тях село Бов е основано от маркиз дьо Сент Бьов, а според другата от Драгньо, жител на Буф - Битолско. Има достатъчно данни  за потвърждаването и на двете легенди. Те са разгледани подробно на друго място затова тук на тях няма да се спрем. Ще отбележа само, че нито единият, нито другият е основал селото. Село Бов е основано през неолита - преди около 8000 години и е съществувало непрекъснато до днес. От маркиз дьо Сент Бьов е получило само името си. 

Суеверия

В миналото, когато повечето от хората не  са били ограмотени широко е била разпространена вярата в зли духове, самодиви и други. Ще се спра само на най-характерните от тях:

Вампири

Когато някой умре, веднага затварят котката някъде, защото ако прескочи мъртвеца, той ще вампиряса. Вампирът излизал нощно време от гроба и отивал при близките си. Преминавал през затворени врати и бил невидим. Клопал котлите, разхождал се из къщи, а  някой път лягал върху гърдите на заспалите. Задушавал ги и те се събуждали. За да се освободят от него, трябвало в потайно време – в полунощ да вземат земя от гроба  му и да я хвърлят в дълбока вода. Така заедно със земята във водата скача и вампирът. Човекът, който носи земята от гроба, не трябва да приказва, защото ако се обади, вампирът ще го разкъса. Никой не се решава да стори това. Имало един смелчага на име Дило. Той решил да прогони един вампир, който много лудувал. Отишъл Дило в полунощ на гроба, вземал в една торба от земята и тръгнал към реката. Вампирът  излязъл от гроба и тръгнал след него. Нищо нямало и не се виждало, а само се чували думите “Дило, Дило, дай ми си земята”. Дило упорито мълчал, но….пръднал. Вампирът веднага почнал пак  “Трът Дило де, дай ми си земята” и постоянно повтарял тези думи. Най - после Дило стигнал до един дълбок вир и хвърлил торбата със земята. Заедно с нея цамбурнал във вира и вампирът и се удавил. По този начин се отървали от него.

В далечното минало е върлувала чума и е взимала много жертви от населението. Жертвите от нея са били  много по-големи, отколкото  от тогавашните войни. Хората си представяли чумата като черна циганка, която била невидима и минавала навсякъде. Като удари някого с ръка и той се разболява. Ако ударът е силен, което е било почти винаги, той умира, а ако е слаб, може и да оздравее. От тук е и проклятието “Да те удари чумата дано”. За да не ги намира и удря чумата, хората бягали от къщи и живеели известно време в гората, докато  премине болестта. Там била по - малка вероятността да се разболеят и това е обяснимо. Съприкосновението с билките е помагало. Освен това нашите деди  са вярвали и в други свръхестествени същества, които обитават определени места. Като бях малък, често чувах да се говори, че еди  къде си имало нещо, което с е явявало  нощно време. Това нещо беше  неопределено, защото никой не беше го виждал, но вярваха, че съществува.

Най - често се говореше  за такова нещо, което се явява  на Кръст при Требеш. Явявало се като куче, превръщало се в кон, а някой път приличало на човек. И аз изпитах ужаса на това плашило. Записах се ученик в семинарията. При започване на училището през 1924 г. трябваше да замина за София с първия влак към 5 часа сутринта. Часовник нямах, но баща ми ме успокои: “Спи спокойно аз ще те събудя към 3 часа”. Събуди ме  и се приготвих. “Сигурно е 4 часа, така показва зорницата. Ще има достатъчно време за влака”. Сбогувах се и тръгнах. Беше пълнолуние  и  светло като ден. Наближих Кръста и се сетих  за плашилото. Уж  не беше ме страх, но почнах да се оглеждам на всички страни. Като стигнах по-близо до Кръста,  видя ми се, че има нещо на пътя. Спрях се и се  вгледах в него. Имаше  неопределена форма, но приличаше на куче. Не можах да го  заобиколя, защото от двете  страни на пътя имаше висок бряг и гора. Там беше също така страшно. Нямаше как и продължих напред. Косата ми настръхна, струваше ми се, че повдига шапката, а с краката започнах да стъпвам от високо. Колкото повече наближавах, толкова  по- голямо ставаше чудовището и изменяше формата си. Започна да прилича на човек. За щастие, като го наближих още повече, то изчезна и аз тичешком  преминах това място. Обърнах се назад да огледам пак това място. Беше много светло и видях пак нещо, но това беше  сянката на едно  окастрено дърво. Пътят криволичеше и сянката се изместваше и променяше формата си. Отдъхнах си и продължих  по пътя. Като слязох на спирката, беше 1,30 ч. Тогава се успокоих, че страхливият може да вижда неща,  които не съществуват,  и че така са създадени разните суеверия. Като малък съм слушал за дяволите на колелото на воденицата. Докато чаках на гарата, си обясних какво е породило това суеверие. Случаят е следният. Една стара жена отишла на воденица през зимата. Останала да пренощува там и да смели житото. Воденичарят наклал голям огън да се топлят. По едно време вретеното на камъка, което в долния край има перки, почнало да скърца и камъкът намалил оборотите. Воденичарят казал: “Ех тия дяволи пак са се качили да се возят на колелото”. Загребал с лопатата жар от огъня и я хвърлил долу. Колелото започнало да се върти нормално. Така още два три пъти дяволите се качвали на перките, които си въртят хоризонтално, за да се возят. Не ми е известно  какво е мислил воденичаря като е казал: “Ех тия дяволи пак  се качиха на перките да се возят”, но истината е една. Перките на воденичното колело почти опират до водата, която се събира в пещта. Зимата е била много студена. През нощта водата е замръзвала и перките на колелото се удрят в леда. Като хвърля воденичарят  жар, ледът започва да се стопява и воденицата тръгва.

Тези два примера са достатъчни, за да се обясни как са се породили тези суеверия, но важното е, че те са били разпространени и са се задържали до близкото минало.

Народни  лечители

В  далечното минало е имало лекари само в големите градове. Повечето хора са се лекували при народни лечители. Те са ги лекували с билки, с газ за горене, нишадър, пепел и др. Като бях малък, ако ме заболеше  гърло,  никога не ме водеха на лекар. Майка ми слага нишадър в цев. Слага цевта в устата и духа силно. Нишадърът  отива право в гърлото и то минава. По някой път го мажеше с газ. Като ме заболеше коремът слагаше ми на коляното пепел и ме караше да  ближа от нея. Тя действаше също като содата. Друг път ще ми даде да изпия ракия със сол. Коремът и при двата случая минава, но майка ми определяше кога какво да взема.

Лекуваха и с билки, но не всички ги познаваха. Имаше хора, които ги познаваха и ги беряха. Повече от билките беряха на Еньовден. Тогава били по-лековити. Това време съвпада с цъфтежа  им. Някои хора знаеха много ценни билки, но не ги казваха на другите, защото щели да изгубят ценните си свойства. В Лакатник в местността Усое живееше баба  Кръстана Павлова. Живееше в бащината къща на майка ми. Тя знаеше билка, която лекува епилепсията. Майка ми много пъти я е питала да я покаже. Тя обеща да и я покаже, но преди да умре. Умря бабата, без да покаже билката.

Освен вътрешни болести, имаше хора, които лекуваха навехнато, счупено и др. За тези неща никой не отиваше  при лекар. Лекуваха ги народните лечители и то много успешно. Майка ми също лекуваше някои болести. Лекуваше успешно мастните жлези. Имаше много силни ръце. Разтриваше леко и продължително тези жлези или мъртва кост - така ги наричаше тя. След това натискаше силно и продължаваше да разтрива по - интензивно и жлезата изчезваше. Покрай нас минаваше често един младеж от Габровница. Той имаше на горния край на челото мъртва кост, голяма колкото ябълка. За да не го загрозява, винаги я похлупваше с  кожената шапка. Един път, когато минаваше покрай нас, майка ми го извика:

“Искаш ли да ти махна тази мъртва кост?”.

“Защо мъртва кост?” - попита той.

“Така се казва. Работил си, когато са прекарвали покрай вас мъртвец”- отговори му майка ми.

 - Ако можеш да я махнеш, ще ти дам  каквото искаш.

 - Нищо няма да ми даваш,  само ще търпиш, като я натискам.

 - Ще търпя разбира се, ако  ще и с нокти да я  изтръгнеш.           

Майка ми я поразтри и я натисна и с двата палеца. Той леко изохка, а очите му бяха насълзени. Майка ми разтри хубаво мястото и му поднесе огледалото. Мъртвата кост вече я нямаше.

- Как е възможно това? Тази буца вече я няма! Да си жива и здрава! Аз не знам как да ти се отплатя.

- Няма какво да ми се отплащаш. Правя това, с хубаво да ме запомниш.

Освен това, когато някой го заболи дясната ръка от много работа, идваше при нея. Тя я хващаше за пръстите, слагаше палеца на китката, започваше да я движи  нагоре - надолу и казваше:

- Виж как скърца в китката - накарваше го да държи известно време ръката в топла вода и започваше да я разтрива. Много пъти ме е викала:

- Иване, ела да видиш! Пипни с ръка! Напипваш ли малки бучки като мъниста? Това е съсирена кръв. Казва се  сирма или зорлема. Случва се от преумора. Виж какво правя - разтривам  я и я събирам на едно място. Работя с палците. Пипни пак. Виждаш ли каква буца се е събрала на едно място. Слагаш отгоре палеца и натискаш силно. Разтриваш още известно време  на всички посоки. Хващаме пак ръката за пръстите, слагаме палец на китката, движиш я нагоре надолу и сега ръката не скърца.

Един път на една от бузите и се появи синя пъпка с нетърпими болки. Майка ми нагря до червено една тел  и повика баща ми, да изгори пъпката. Той взема нагорещената тел, посегна към пъпката ,но  веднага се отдръпна и извика:  “Не мога. Как ще горя живо месо? Дума да не става”.

- Не се бой – каза му майка ми - то не боли толкова. Ще започне да боли,  когато се  изгори пъпката.

- Не мога разбери! – каза баща ми и остави телта на печката.

Майка ми нагорещи отново телта, отиде  до огледалото  и започна да натиска пъпката с телта. Вдигна се пушек. Аз избягах, а баща ми си закри очите. Нагорещи телта още 2-3 пъти. Най-после каза:

- Стига толкова, изгорих пъпката. Достигнах здраво месо.

Дали това беше синя пъпка, не мога да кажа, но майка ми се излекува. Това са народни лечители, които не вземаха пари. Това го вършеха, за да ги споменуват с хубаво. Имаше и други, които лекуваха с пари и често пъти злоупотребяваха с нещастието на хората. Това бяха вражалците. Те врачуваха - предсказваха бъдещето  и без да видят хората, казваха от какво боледуват и какви билки  да им дадат. Разбира се, че нищо не разбираха и правеха всичко за пари. Не всички отиваха при врачка, но имаше хора които изминаваха  десетки километри, за да потърсят лек от  врачки. Имам един типичен случай с един роднина  на майка ми от с.Лакатник. Жена му се разболяла. Той иска да я води в София на лекар, но тя не иска. Сънувала, че ще и мине от една врачка от Еленов дол. Най-после той се съгласил, вземал хляб и друго нещо за  ядене и тръгнал. Стигнал до Студен кладенец под Яворец, било през лятото - топло и приятно. Седнал, нахранил се, пийнал студена вода и легнал да отпочине. Хубаво се наспал и добре си отпочинал. Слънцето вече се спускало на запад. Той носел едно шише за лекарството, което трябвало да вземе от врачката. Вземал малко трева, смачкал я хубаво, сложил я в шишето и налял вода от кладенеца. Прибрал се в къщи и казал: “Врачката каза, че си нагазила самодивско хоро  и даде това лекарство да го изпиеш на три пъти преди изгрев слънце”. Жената изпълнила заръката и оздравяла. Разбира се, че тя била болна от внушение.

Друго много разпространено суеверие е урочасването. Имало хора с лоши очи и като погледат някого и се зачудят на някое негово добро качество, заболява го глава. В такъв случай му баят. Разтриват с палци челото и повтарят три пъти следните думи:

“Отелила крава шарено теле.

Сама го отелила, сама го из очи извадила”.

Друг път гасели въглища. Вземат с машата  хубаво разгорели въглени,  размахват ги над водата  като изричат същите думи три пъти. Дават  му да пие три пъти от водата по малко, измиват му челото и уроките минават. Какъв е поводът за това суеверие? През 1929 год. прочетох в едно списание, че руски учени открили, че  очите на човек излъчват един вид лъчи, които действат убийствено върху  малки организми. Естествено тези излъчвания не са еднакви при всички хора. Затова съм чувал да казват: “Еди кой си има лоши очи. От него се урочасва”. Като бях малък, майка ми казваше: “Перуна на Иван Вълков има лоши очи. От нея се урочасва. Пази се да не те гледа много”.  Като ученик в прогимназията се разхождахме по пътя за Могила. С нас беше и Перуна. Насреща ни идваше грънчарят Дико с магаре, натоварено с два големи чувала с грънци. Като го, видя Перуна  извика: “Вижте колко много грънци кара с това магаре Дико. Да ще да се подхлъзне магарето, само на грънци ще ми стане. Не минаха повече от 5-6 минути, магарето се  подхлъзна и падна. Чувалите с грънците се търкулнаха на долния път. Почти всички грънци се счупиха. Най - вероятно това е било съвпадение, но има хора, които никой не може да убеди, че Перуна не е урочасала магарето.  Много пъти съм си мислил, че ако има такива лъчи, които действат убийствено върху малки организми, защо да не действат разстройващо и върху човешкия организъм. Казвам, че тези излъчвания не са с еднаква сила при всички индивиди. Има отделни личности, при които те са многократно по - големи, макар и много рядко.

В нашето село едно време имаше хора, които отглеждаха копринени буби. Те не обичаха да ги гледат много хора, за да не ги урочасват. Един път бяхме в една къща, където отглеждаха буби. Бях много малък и любопитен. Позволиха ми да ги видя от далече. Тогава ми разказаха следния случай: 

Една жена отишла в едно семейство, което отглеждало буби. Поискала да ги види. Те наскоро се били излюпили. Погледнала ги и извикала: “Ех, че много буби, колко са хубави  и как пълзят”. В този миг  голяма част от бубите  измрели. Жената ги урочасала.

Баели не само при урочасване, а и при уплаха. Когато някой се уплаши много, му баят, като връзват китка от босилек  и чемшир и изричат следните думи:

“От долу иде страшен старшог.”

Страшни му очи, страшни му уста, страшни му уши.

Иди страшен страшог в пусти гори тилилейски, където куче не лае, където кокошка не кряка и петел не пее……”

Обикновено баеха бабите и от там идва и приказката: “Бай ми бабо да не ме среща мечката, а не да не ме е страх от нея”.  Този страх често е фатален, затова старите хора са търсили начин  да избягнат тази фаталност. Ще приведа два примера. Баща ми и майка ми живееха в Рупите срещу къщата на брат си Вута. Имаше нива, където в последствие са направили в Ливадица. Земята била с царевица. Нощно  време кучетата ядели царевицата, затова ходели да я пазят. По едно време чули някакъв звук като че свири някой. Жените били по- страхливи, майка ми веднага се уплашила и казала на баща ми. “Тодоре, това са самодиви. Гръмни с пушката да ги прогониш”. И той доста се изплашил. Гръмнал в тази посока,но на другия ден се разболял и лежал една седмица болен. Майка ми следващата нощ сънувала, че самодиви я гонят. “Защо ни развалихте сватбата, таман бяхме започнали да играем хоро?”. Това подсилило страха на баща ми и той една седмица  боледувал.

Един друг случай:

Майка ми е от село Лакатник, махала Усое. Тя имала брат, който редовно слагал капан в гората близо до тяхната къща за зайци, лисици и други животни. Един ден отишъл рано сутринта да види дали не се е хванало нещо, но вместо улов в капана, се срещнал с мечка. Като го видяла, веднага се насочила срещу него. Той  побягнал, но тя го настигнала, повалила го на земята и започнала да го натиска с предните крака. Изтощен и изплашен, престанал да се съпротивлява. Като видяла мечката, че не се движи, си тръгнала, но не отишла далече. Вуйчо ми се надигнал да си тръгне, но мечката пак се насочила към него. Така още два пъти му правила мечи масажи. Последния път изтощен много, лежал дълго време на земята. Мечката действително си отишла и той се прибрал в къщи. Нямал никакви видими наранявания, но бил много изплашен. Останал на легло една седмица, след което починал.

Старите хора вярваха в лоши и добри срещи. Ако някой тръгне по някаква работа и срещне някого с празни ръце, това показва, че няма да му върви - няма да свърши работата, по която е тръгнал. Ако срещне някого, който носи нещо в ръцете си, ще си свърши работата. Имало хора, които ако ги срещнеш, нещо лошо ще ти се случи. Имало е случай, когато някой е тръгнал  по важна работа и срещне такъв човек направо се връщал. Ако на някого котка му мине път, особено ако е черна, през целия ден няма да му върви. Когато пък тръгне за някъде и се върне за нещо, мисли, че няма да му върви и няма да свърши работата, за която е тръгнал. Има още много други суеверия, някои са се запазили и до днес.

Има животни, които правят големи пакости  на хората и природни стихии, които за по – малко от час могат да унищожат целогодишния труд на хората. В повечето случаи хората са безсилни да се борят с тях. За да умилостивят животните и природните стихии,  са измислили празници – миши, вълчи празници, против градушка и др. Тези празници се спазват строго и ако някой работи тогава, правели му забележки. Имало празник на природните стихии. Една жена жънела на този празник  на Типченица. Минали хора, видели я  и  казали: “Марийо, днес е празник, защо жънеш, днес е Мария Магдалена”. “Мария на Мария  нища няма да направи” - отговорила тя. След малко се появила силна вихрушка – смерч. Вдигнал във въздуха всичките ракойки и ги разпръснал. Това било чиста случайност,  но иди ги убеди  тогавашните хора, че това не е, защото Мария е нарушила празника. Такива случайности са много рядко, но те са помогнали за разпространението на суеверията и задържането им до скоро време.            

Поздрави, пожелания и благословии

Казахме, че когато  правят подници поздравяват ги “Железни ви подници”, а те им отговарят “Златни ви уста”. Такива поздрави – пожелания се отправят и при други случаи в зависимост от работата, която се извършва. С  “Добра напаш” се поздравява пастирът, който пасе добитъка. Това е поздрав, с който се пожелава добре да се нахрани добитъкът и показва с какво уважение  хората са се отнасяли към добитъка.

С “Добра стига” се  поздравява, когато някой бъде настигнат по път, а с “Добра среща”, когато някой бъде срещнат на пътя. Освен тези поздрави, с които се поздравяв