ШЕПОТ ОТ МИНАЛОТО 

Автор: Павлина Кардашка

СЪДЪРЖАНИЕ

  1. Това бе началото
  2. Като птицата феникс
  3. Миналото шепти
  4. Като пита хляб
  5. На жертвите поклон
  6. Легенда за село Трескавец
  7. Невероятно и необяснимо
  8. За село Гара Бов
  9. Светлина от миналото за бъдещето
  10. Младежки клуб „Хр. Коцев”

Това бе началото

Село Бов е разположено на южния склон на планинския масив “Лешки”, който след малка седловина се извисява на по – голяма височина под името “Яворец”. Този масив продължава на изток и след 5 – 6 км. достига до планинското плато “Прекръскето”. От кога съществува селото? Отговор на този въпрос е потърсил геологът Иван Ковачев, родом от Бов. Той намира много фрагменти от домакински съдове и оръдия на труда. Археоложката от Археологическия музей Хенриета Тодорова ги датира от VІ хил. пр. н. е. 

Най – ранното селище от преди 8 хил. год. е било разположено в горния край на сегашното село, около “Изворо” и “Ливадица”. Ползвана е чистата изворна вода за домакински цели, скотовъдство и напояване. При увеличаване на населението, селото се разраства надолу по склона, където ползва вода от “Половец” и “Мацула”. Вероятно е търсен начин за изхранване на населението, като са изкоренявани горите, за да се осигурят обработваеми площи за селскостопански нужди. Това е налагало на тези места да бъдат построявани кошари за животните и временни жилища, дублиращи къщите в селото, за стопаните. По – късно в тези местности са се установявали за постоянно живеене собствениците на имотите. Така на територията на село Бов са възникнали много махали: Долни Желен, Мезгьовица, Луково, Краище, Кръст, Забачовец, Габровница и много други.
Родовете в Бов са много: Бугарете, Ранчовци, Пашовци, Балабановци и др. Наименованията на тези родове говорят за различния им произход. Но с течение на времето те така са се слели и преплели, че различията между тях са изчезнали. Голяма роля за това обединение е изиграла религията и любовта към родното място.

По времето на римския император и пълководец Аврелиан /214 – 275г./ е прокаран запазеният и досега в преданията “Римски път”. Той е осъществявал връзката между северната провинция “Дакия” и “Софийската стратегия”. В землището на село Бов е минавал през “прекръскето” “чумерник” и през източния склон на Издримец е продължавал към Софийското поле. За връзка с него е построен път от селото, минаващ между Яворец и връх Колибищата и пресичащ водопровода от по – високия връх Яворец до по – ниския Колибищата. Водопроводът е захранвал с питейна вода изграденото на Колибищата кале и защитни съоръжения. 
По времето на Римската империя били водоснабдени само големите градове и  стратегически обекти. С какво нашето селище, намиращо се на края на империята, е могло да представлява интерес за нея? Населението едва ли е могло да се изхранва със земеделие и скотовъдство. Защо има изградени толкова много калета - Градището, Митрашки трап, Старо зло, Латинското, Мелнишки камък, Ветрилова воденица и ощи много други, построени на стратегически места за наблюдение и самоотбрана? Отговорът на тези въпроси най - вероятно се съдържа в наличието на медни и полиметални руди в издремецката синклинала.


От добития метал може  би са сечени монети, произвеждани са предмети за бита и снаряжения за армията. Това предполага наличието на местен гарнизон за охрана и изграждането на калета и защитни съоръжения. Предполага и наличието на аристокрация за контрол на производствените процеси. От калето на връх “Колибища” има пряка видимост към всички обекти и към римския път. Фактите доказват наличието на рудодобив в най – древни времена. Поради невъзможност да се транспортира рудата на далечни разстояния най – вероятно се е налагала нейната преработка на място.  Свидетелство за това са сгуро-товарите в местността “Могилите” при връх “Кошущица”, запазени в преданията като “Топилните”. Могат да се намерят все още останки от топилни пещи.  Логично е да се предположи, че производственият процес на рудодобив и металолеене не е свършвал до тук.

През 1206 год., по времето на Кръстоносните походи, са пленени френският маркиз Сен дьо Бьов и придружаващите го кръстоносци. Те са заточени в сегашното село Бов. Настанени са в най – долната по това време, незаета част на селото. Кръстоносците са донесли със себе си своята по – висока култура и напредничави идеи. Водоснабдяват селото с пръстени водопроводни тръби от изворчето “Елчин”. Част от такава тръба е съхранена в музейната сбирка в НЧ “Светлина” – Гара Бов, която при желание може да бъде отново изследвана и датирана. Намерен е водопровод и в местността “Чичеро”, датирана от същия период. От 1206 год. селото носи името БОВ, по името на френския маркиз Сен дьо Бьов.

Като птицата феникс

Източната граница на землището на село Бов е очертана от река Габровница. Отвъд реката, до самия и десен бряг, се намира манастирът “Седемте престола”. Той е единственият манастир на Балканския полуостров, в който има изградени седем олтара с отделни малки килии към всеки от тях. Успоредно с черковната служба в най – големия олтар с многобройните богомолци, могат да се извършват и други богослужения и ритуали, в останалите шест отделни олтара. 

Този манастир с уникална архитектура е бил огнището, разпалващо патриотичното вдъхновение и борбения дух за свобода в чистите сърца на планинците от околните села. Заедно черквата, намираща се в центъра на село Бов, и манастирът “Св. Архангел Михаил” над гара Бов са успели да съхранят и опазят православната вяра в по – доброто бъдеще на България. През цялото си съществуване те са били училище за патриотично възпитание и духовно развитие  - крепост на българщината през петвековното турско робство.
Манастирите нееднократно са давали подслон на Васил Левски и други революционери при обиколката им за създаване на революционни комитети във всички околни села. Това е причината, поради която нееднократно са били опожарявани и сривани до основи. Но населението ги е възстановявало. Изниквали са като феникс от пепелта, за да разпръскват светлина и надежда в душите на хората, за да я има България.
В двора на манастира “Седем престола” се намира гробът на поетът Светлозар Димитров с псевдоним “Змей Горянин”, пожелал да бъде погребан на това свето и чудно място. Трогателен е надписът на паметника му – слова, излезли от душата на този бележит българин:

“Душата ми копней за тишина,
сърцето ми тупти безспир за мир.
Зове ме Горда Стара планина
и сгушеният в нея манастир.”

Чудна е тишината и красивата природа, заобикаляща манастира. Високи склонове, извисяващи се до небето, обрасли с вековни гори и зеленина. А на километри височина, на запад по посока на село Бов, се простира обширното плато “Прекръскето”, през което е минавал “Римският път”. Тази просторна равнина, над която гордо се издига връх “Издримец”, най – високият връх в този дял на Стара планина, е на три нива. На всяко от тези нива се намира по едно езеро. Кристално – чистата, сладка планинска вода гъмжи от рибни пасажи. Оградено с китни ливади, с килим от цветя. Около езерото, отвъд ливадите, се извисяват вековни букови гори. Чудна тишина цари наоколо – тишина, в която се чува само нежният шепот на листата, погалени от вятъра. Единствено пойните птички със своите нежни трели огласят дивната природа. Тази красота не може да бъде описана. Тя трябва да бъде видяна, за да може човек да почувства нейното величие.
По времето на социализма, започва разработката на рудните находища в недрата на връх Издримец. При прокопаване на комин за освежаване на въздуха в галериите водата на това езеро се стича в тях. Така езерото е унищожено. Останала е една двадесета част от площта му, която се захранва от собствен водоизточник.

За обогатяване на изкопаната руда бива построена флотационна фабрика близо до рудника и четири жилищни блока за работниците. За съжаление, въпреки  изградения утайник, химикалите, използвани от флотацията, отравят водите на река “Трескавец ”. С това за дълго време се слага край на възпроизводството на риба в реката. След спиране на това производство, водата е чиста и рибата отново е заела своето място.

Миналото шепти

На юг от село Бов се издига планински масив, който започва от гара Бов и продължава на североизток по посока на връх Издремец. В по – ниската част, близо до гарата, се е намирал манастирът “Св. Архангел Михаил”, за който се предполага, че е опожарен от турците. 
Най – високата част над планинския масив, извисяващ се над махала “Кръст”, се нарича Колибища. По време на Римската империя Стара планина е била северната и граница. На много места по билото и има изградени “калета” – защитни съоръжения, които предпазвали империята от нахлуващите от север племена. Едно от тези калета се е намирало на връх Колибища. През местността “Прекръскето” е минавал т. нар. “Римски път”, известен и до днес под това наименование.


През Турско робство калето, намиращо се на връх Колибища, е послужило и на родолюбивите българи, които построили колиби в просторната равнинна местност на върха. От югоизток колибите са били защитени от непристъпни скали, а от останалите страни – от околии, които допреди 56 години все още бяха запазени.
От поколение на поколение се разказва за турската обсада на върха и продължилата много дълго време геройска отбрана на българите, бранещи свободата си. Турците подложили на мъчения хората от махала “Кръст”, за да издадат как издържат без вода или как се снабдяват с нея обсадените.


Възрастен дядо не издържал на мъченията и разказал, че при построяването на калето по римско време, има прекаран водопровод от водоизточник на по – високия съседен връх. Турците приложили стара известна хитрост.  Дали подсолен зоб на един кон и два дена го държали без вода. На третия ден го завели в подножието на върха. Конят усетил водата и започнал да рие с копита. Така бил прекъснат източникът на вода и защитниците се предали.


Преданията разказват за закопано съкровище в “Иван – Шишмановата пещера”, която се намира в недрата на връх “Яворец” в махала “Кръст” и на връх Колибища. Едно от последните сражения на цар Иван Шишман е било в Софийското поле,  където извоювал военна победа. При оттеглянето си на север през Искърското дефиле царят водил сражение и в местността “Черепиш” с изпратената от високата порта войска, на която е поставена задача да превземе престолния Търновград. От отрязаните глави на турците била направена пирамида. Черепите в тази пирамида дали името на Черепиш. Не се знае дали при този преход Иван Шишман не е ползвал за почивка местността “Кръст” и сражението на връх Колибища не е било последното преди падането на България под Турско робство. 
Пещерата, носеща името на великия цар в момента е със затрупан вход. От мястото при входа са извозвани камъни за построяването на флотационна фабрика под връх Издремец, което е довело до затрупването на този вход.

Като пита хляб

Щастливи са хората, родени и живеещи в планината. В града човек може да си позволи да посети картинна галерия, за да се порадва на красотата на природата, видяна през очите на художника и увековечена в прекрасни картини. Но тук, в планината, дишайки с пълни гърди чистия планински въздух, пътувайки по криволичещите пътеки, човек открива нови картини след всяко завойче.  Красотата на тази вълшебна природа докосва най – нежните струни в душата на човек и събужда дремещите добродетели. Кара го да се прекланя пред величието на природата.


На десет минути път на запад от село Бов, се простира местността “Крайще”. Зеленият тревен килим и гушещите се тук-там дървета граничат с отвесни скали, високи 15 – 30 метра и дълги с километри. В сочната трева трептят безброй разноцветни бисери - капчиците роса, погалени от топлата милувка на слънчевите лъчи. Стъпките оставят пътека, разрушавайки и мачкайки сътворената от слънцено светлина. Стъпил на края на скалите, човек затаява дъх пред картината, разкриваща се пред очите му. Сякаш огромен гигант е разчупил планината като пита хляб. Там, където се намира горната кора на хляба, са дългите с километри отвесни скали, долу в основата на стръмните зелени склонове се вие сребристата лента на река Искър. Не е било по силите на скалата да се пребори със скалистия ръб на спускащия се от запад планински гребен. Реката отстъпва и прави почти пълен кръг, заобикаляйки “Криви лаг”, потънал в зеленината.

Но там, където планината не е отстъпила пред водната атака на Искъра, се намесва човешката ръка. Прокопан е тунел за железопътната линия, дълъг 100 метра. Гледани отгоре, почти от облаците, влаковете изглеждат като малки гъсеници, които пълзят по единия мост над реката, скриват се за секунди в тунела и гордо изпълзяват  по другия мост като победители, надхитрили природата. Полуостровчето “Криви лаг”  изглежда като медал за храброст, закачен на гордата планина за победата и в сражението с яростните атаки на водната стихия. 
Насреща е и изкачващата се през скали и зъбери “Вазова пътека” към село Заселе.

Писателят Иван Вазов е живял няколко години през летните месеци в “Данговата къща”, махала Кошущтица в село Бов. По пътека, сега трасирана и укрепена, се е изкачвал до село Заселе, търсейки нови усещания и вдъхновение за своето творчество. Над селото гордо се издига, наметнат с прозрачното було на мъглите, висок връх, сякаш подпиращ небето. Под село Заселе водите на река “Скакля” след най – големия, висок над 120 метра водопад, бързат с няколко скока да влеят водите си в река Искър. Понякога човек става свидетел на още едно чудо на природата – извисяващата се над водопада разноцветна дъга. Сякаш лавров венец, подарен от Бога, увенчава красивата девствена природа. 

От скалата “Злио камик” под село Заселе Дядо Йоцо е махал с капата си на пътниците в трена – това ново чудо на цивилизацията. В село Заселе все още живеят наследниците на дядо Йоцо, които с гордост показват на туристите срутените зидове на старата къща, където е живял увековеченият Вазов герой. 

Неповторима е природата по цялото поречие на река Искър през Искърското дефиле. Венец от високи до 120 метра отвесни скали, сякаш гирлянда, окачен високо над реката, украсява пътя и пресича Стара планина. На места тези скали сякаш са полети с бяла глазура, застинала в причудливи форми.
                                                    Божествена красота!

На жертвите - поклон

В центъра на село Бов има изграден паметник в чест на загиналите през Първата и Втората световни войни бовчани.  На паметника е поставена скулптура на войник в шинел, с пушка, опряна с приклада в нозете му. Това е поза на миролюбив страж, охраняващ мира и спокойствието на селяните. Но при необходимост, готов да извърши подвизи и геройства в защита на роден дом и бащино огнище.
На този паметник са записани имената на геройски загиналите синове, братя и бащи, дали живота си за мирен и свободен живот на своите близки, загинали, за да пребъде България – мирна и свободна. Селото е почернявало от траурните забрадки на жените. Тук всички са роднини и близки, така че не е имало семейства, незасегнати от тази скръб.
През цялото време на своето съществуване у бовчани е горял пламъкът на родолюбие и воля за   свобода.
Преди 09.ІХ.1944 год. в името на своите вътрешни убеждения и идеали, загива Христо Коцев. Той сам слага край на своя млад живот при невъзможността да се изтръгне от обсадилите го полицаи и военни на един връх до село Лакатник. Дава живота си, вярвайки в красивите слова за братство и равенство, за светло и достойно бъдеще, рисувани от комунистическото учение и пропаганда.

Можем да се преклоним пред неговото геройство така, както се прекланяме и пред убитите от комунистическия режим след 09.ІХ.1944 год. Първата жертва е бовчанинът Цветко Петков – два мандата народен представител в Народното събрание. Той е оставил незаличими спомени за себе си. По негово време и с негова помощ са построени три училища – на гара Бов, в село Бов и в махала Габровница, прокарва се шосе от гара Бов за село Бов. Построяват се ветеринарна лечебница и поликлиника с жилища за медицинския персонал.  

Своя млад живот дават и Илия Георгиев, и Асен Кардашки /Балкански/, прозрели още след 09.ІХ.1944 год. това, което стана ясно за цял свят 45 години по – късно. Асен Кардашки поема задачата да организира и обедини недоволните от комунистическия режим в Северозападна България. В много села се създават групи за съпротива срещу установения нов строй.
Това движение започва много по – рано от “Прашката пролет” в Чехия, смятана за първата проява на недоволство от комунистическия режим. Но тук бива сложен кървав край, с арестуването на Асен Кардашки на 05 май 1951 год. Няколко дена след това е арестуван и Илия Георгиев и още много други от околните села.
Илия обявява гладна стачка и отказва да дава показания. След известно време съобщават на близките му, че е починал. Те прибират трупа му, изхвърлен в един ров край врачанския затвор. Никой не може да познае Илия в този труп, останал само кожа и кости. Единствено майка му го познава по белег от рождение.

Асен Кардашки, преди това арестуван, е лежал няколко месеца в лагера “Куциян” и др. лагери. Там пребивава заедно с г-н Кавалджиев – вицепрезидент на България след 10.ХІ.1989 год., с г-н Петко Огойски и много други. На процеса през 1952 год. Асен призовава съда да му дадат най – тежката присъда, но всичките му съратници да бъдат освободени, защото имат семейства и деца. Поема върху себе си цялата вина и отговорност. Геройство е човек да иска за себе си смъртна присъда в замяна на живота и свободата на другарите си.  

Осъждат го на смърт. По – късно близките му получават личните му вещи, но без акт за изпълнение на смъртната присъда. Майка му умира с кървяща рана в сърцето си, без да знае къде лежат  костите на най – големия от петимата й синове. Без да има утеха да запали свещичка на гроба му. Редят се тежки и трудни години за семейство Кардашки. Сега името на Асен Кардашки е записано на паметника на “Жертвите на комунизма”, изграден близо до Националния Дворец на Културата – София.

Легенда за село Трескавец

На територията на Бов тече река Трескавец, водеща началото си от изворчета в подножието на връх Издремец – най високия връх в този дял на Стара планина. Няколко долчинки обединяват водите си, текат на северозапад и се вливат в река Искър при Гара Бов. 
Красива местност е трескавското поречие със стръмни склонове и от двете страни на реката, обрасли с високи дървета. Тук – там се гушат чудни полянки, скътани в пазвите на Балкана и огласяване от песента на пойни птички. Тишина и спокойствие цари наоколо и човек се чувства сам, откъснат от забързания ход на живота. Пренася се в миналото, когато тук, сред малкото оцелели до днес полусрутени зидове, са живели хората от старинното селище Трескавец. Лесно е човек да си представи звън на стада, прибиращи се вечер, кръшен момински смях, песни и детски глъч, огласящ   долината. 
Но и тук, сред тази девствена красота, хората не са били оставяни на спокойствие. Турската робия е тегнела и над тези трудолюбиви хора.


Един ден двама турци, събиращи данъците в село Желен, се запътили към село Трескавец. По пътя срещнали младежи, които не можели да се примирят с издевателствата на турските бегликчии над съселяните им при предишни идвания. Те ги убивали и погребвали. Като се прибрали в селото, младежите свикали мъжете и споделили с тях какво са направили. Постъпката е била геройска, но страхът, че ще бъде разкрито това деяние и цялото село ще бъде наказано, накарало мъжете да вземат трудно решение. За една нощ събрали покъщнината си, натоварили на волски коли и каруци челядта си и тръгнали да се изселят колкото може по – далече, за да не бъдат настигнати от дългата ръка на Високата порта. Потеглили към неизвестността, оставили любим роден край, с труд и любов граден дом. Трудна и мъчителна била раздялата със съселяните, които не са можели да потеглят поради болест, бедност, липса на превоз.


Кървавата разплата не закъсняла. След като убийството било разкрито, към село Трескавец се отправил турски аскер, за да накаже непокорните гяури. Останалите жители на селото се скриват в пещерата “Тънкосерска дупка”, надявайки се да се спасят от надвисналата над главите им зла участ. Турците подпалили къщите, а заловените трескавчани подложили на нечовешки мъчения. Така турците успели да разкрият, че част от селяните са се скрили в пещерата над селото, в подножието на връх Издремец. Жестока и нечовешка е била разправата с непокорните българи. Аскерът запалил огън при входа на пещерата и го зазидал с дебел зид. Гладът, жаждата и пушекът довършили пъкленото дело на поробителите. След време, при отварянето на пещерата, се открила ужасна картина. Всички били потресени от мъченическата смърт на хората, загинали в пещерата.


Под село Трескавец, по левия бряг на реката, се намират просторни ливади, които в миналото може да са били и обработваеми площи. Преданието гласи, че там, близо до коритото на реката, е имало хамбар, в който се е съхранявало голямо количество зърно. Дали е било собственост на някой местен чорбаджия, или в този хамбар се е съхранявало зърното, иззето от турците като десятък или данък, не се знае.
През една сушава година, в която реколтата била слаба и местното население било обречено на глад преди следващата реколта, трескавчани помолили да им бъде дадено зърно на заем. Категорично им било отказана каквато и да било помощ.

Не след дълго време над планината се излял пороен дъжд. Буйните води на реката отнесли хамбара и на негово място оставили грамаден камък. Хората вярвали, че това е било божие наказание. На каменните сърца, отказали им помощ, е оставен камък вместо зърно. Този камък – символ на наказана несправедливост и коравосърдечие, е карал хората да се замислят над делата си.

Невероятно и необяснимо

В живота ни се случват неща, които не могат да бъдат обяснени. Неща, които не могат да бъдат научно доказани. Напоследък човечеството е свидетел на един бум в развитието на техническата мисъл и невероятните научни постижения. Но колкото повече неща открива, изобретява, научно доказва човек, до толкова повече необясними неща се допира.


В далечното минало, в средата на ХІХ век, хората в Бов са изживели едно чудо, нещо невероятно и необяснимо. Станало е с моята прабаба по майчина линия – Ивана Маркова. Като млада невяста, с едно няколко месечно дете, тя умира. Близките й я приготвят за погребение. Полагат я в ковчег, приготвят ритуални хлябове. На третия ден се събират всички роднини и близки за погребението й. Нейният свекър не позволил да изнесат тялото й от къщата. Той забелязал, че малкото пръстче на дясната й ръка потрепва от време – на време. Казал, че докато това потрепване не спре, няма да позволи да я погребат. И станало чудо. Младата невяста се съживила и седнала в ковчега – за ужас и радост на всички близки. Вълнуващ е разказът и за преживяното от нея през тридневната й клинична смърт.


Вземат я двама черни мъже и я повеждат през дупката на воденичен камък и от там през тъмен и много дълъг коридор. В края на този коридор блести ярка светлина – врата към чудно красива градина. В нея се разхождат и умрели преди това нейни близки. Чудна светлина, която не може да се сравни с нищо в нашия земен свят. Обгръщат я обич и спокойствие. Но на тази врата седи белобрад старец, който не и позволява да прекрачи в щастливия и спокоен свят. Нарежда на двамата и придружители да я върнат обратно, защото пред нея стои дълъг земен път. Тя трябва да роди още три деца и да дочака внуци и правнуци.


На нея никак не й се иска да се откъсне от това облъхващо я от всякъде спокойствие и доброта. Не й се иска да се върне в нашия студен и безмилостен свят. Понасят се с нея обратно по този дълъг тъмен коридор, към земния й дом. Пристигат в къщи, където вижда от високо тялото си в ковчега, запалените до главата свещи, близки и познати, чакащи за погребението й. Обгръща я лоша, неприятна миризма. Мъжете, които я носят, я подхвърлят към тялото и в ковчега. Та трепва, сяда, прегръща свидната си рожба Ангел и с радост поема земния си път. Ражда още три деца – Цана /моята баба/, Мария и Игнат. Дочаква внуци и правнуци.
След съживяването си тя става билколечител на Бов и околните села – способност, която преди това не е имала. Не е имало и откъде да почерпи знания за лечебната сила на билките.
Като малка имам смътен спомен за моята нисичка, чевръста бабка. В нейната къща ухаеше на чудна смес от ароматни билки. С обич и внимание изслушваше оплакванията на хората, даваше им билките с наставления за приготвянето и употребата им. Не приемаше да и се заплаща, казваше: “Това ми е дар от Бога и не мога да продавам божия дар!...”


Ето една нейна рецепта за лечение на нощно напикаване при децата, гарантираща 100% излекуване: “Вземат се парченца негасена вар – не по – големи от орех. Поставят се върху вестник на намокрена земя, да престоят една нощ. На другия ден тези парченца се стриват на прах. Разбива се хубаво белтъкът на едно яйце. Намазва се обилно кръстчето на детето, посолява се със пудрата от стритите парченца негасена вар. Поставя се вестник и се увива с вълнен шал. След два часа /през които е хубаво детето да спи дневния си сън/, кръстчето на детето се измива или изтрива с влажна кърпа. Обикновено излекуването става след еднократно прилагане на процедурата. Когато има нужда, може да се прави и до два – три последователни дни.”.
Има и още един случай, развълнувал бовчани. 


След 1930 год. започва строежът на училищната сграда в село Бов. При изкопните работи за полагане на основите му е изкопана бедрена човешка кост, два и половина пъти по – висока от същата кост при съвременния човек. Очевидци на тази сензация са хората от цялото село. Много от тогавашните младежи сега са възрастни хора, като Иван Георгиев Николов – кмет на селото в по – късен период. Той е запазил спомен за този вълнуващ момент и до днес. Открит остава въпросът защо тази находка не е изпратена за изследване, тъй като по това време е могло да бъде направено.
Възниква и въпросът – дали при евентуални разкопки около училището не биха могли да бъдат намерени още древни останки на хора, с такава фантастична височина. В легендите на различни народи се споменава за високи до 3 метра хора, плод на забранени връзки на “падналите ангели” с жените земни. Дали “падналите ангели” не са били извънземни, долетели с космически кораби, катастрофирали и принудително останали на земята? Все въпроси, за които няма научно доказан отговор. А дали съвременната цивилизация ще успее да разгадае тези догадки?


В последните години човечеството върви с огромни крачки напред в научните открития и технически постижения. Разкриха се много тайни на генетично ниво – структура на ДНК, изкуствено оплождане, замразени ембриони за поколенията, овладяване на космическото пространство. Децата от новото поколение се раждат с нагласа за ускорено възприемане на знания и умения. В миналото за столетия човечеството не е помръдвало с крачка напред, а сега върви с огромни скокове във всички области на живота. С произведените оръжия можем да взривим нашия сегашен дом – Земята. Доброто и злото са в непрекъсната борба. Ще изтърпи ли природата нашите неразумни действия и вмешателството ни в нейните закони? Трябва да се запитаме накъде и към какво вървим?

За село гара Бов

През 1899 год. е прокарана железопътна линия през Искърското дефиле. През 1921 год. се открива спирка гара Бов, за което е построен кантон намиращ се близо до сегашната гара, зад моста, в посока към София. Там, където е днешната гара, е било голо, стръмно дере. Извършена е огромна работа – подпорни стени, насипи, за да се получи равно пространство, на което са разположени шест коловоза. Единият от коловозите е служил за товарене на вагони със сечен, ломен камък и плочи от известните каменни кариери в Гара Бов. Това е било дълги години единственият поминък на населението.  

За нуждите на железниците са изградени два резервоара в махала “Лускач”. Водата за тези резервоари е прокарана от извор в махала “Скакля”. Този водопровод задвижва “юзина”, с която се получава електричество за нуждите на ЖП гарата. Така се осигурява и питейна вода за десетина къщи на гарата. Основната цел е зареждането с вода на парните локомотиви. Едновременно със зареждането на вода се почистват и изхвърлят от пещта на локомотивите в шахтите на коловоза, изгорелите до този момент въглища. След това работници с колички изхвърлят сгурията под линията откъм реса Искър, осигурявайки равно пространство. 
Сегашната ЖП гара е открита през 1932 год. Благодарение на средствата, подсигурени от народният представител Цветко Петков, се построява ЖП гарата, магазия за товарни пратки, още две едноетажни сгради за нуждите на ЖП транспорта. Построени са две жилищни двуетажни сгради с осем апартамента.По същото време се строят три училища – на Гара Бов, село Бов и бовска Габровница, ветеринарна лечебница и сграда за поликлиника. Прокарва се път от гара Бов за село Бов. 


От този момент започва притокът на население към гара Бов и изграждането на много нови къщи. Приказна е картината, гледана вечер от площада зад гарата – безброй светлинки излъчвани от прозорците на къщите, сякаш блещукащи светулки накацали по стръмния скат на махала “Кукла”. Трудолюбивите бовчани изразходват огромни средства за подзиждане и изравняване на място, върху което да построят къщите си. Пръстта за малките градинки около къщите е прекарана и насипана от друго място. Образува се феерия от зеленина, цветни градинки и причудливи скали и залепените за тях една над друга къщи – като висящите градини на Семирамида – едно от седемте чудеса на света, но в съвременен вариант.


За нуждите на населението е прокопан 15 километров водопровод от извори под връх Издремец и  Изворо. Махала “Лускач” и “Тръно” са водоснабдени от извор край манастира “Архангел Михаил”. Водопроводът се спуска към стръмнината и пресичайки коритото на река Трескавец се изкачва от другата страна на реката до построения резервоар в местността “градо”. В миналото там е имало кале за наблюдаване на пътя покрай Искъра, свързващ северна България със Софийското поле. 


През 1975 год. се открива нова просторна училищна сграда с много кабинети и училищни стаи. Старата училищна сграда е предоставена за целодневна детска градина.
Сега жителите на Гара Бов са стократно увеличени в сравнение с 1932 год., но не от нормалния прираст на населението, а от обезлюдяването на махалите в село Бов. Хората си построяват къщи на гарата, търсейки по – добри условия за живот, удобствата на цивилизацията, ползвайки железопътния транспорт до работното си място. Със закриването на цеховете за ръчно плетиво, цех “детска радост” и каменните кариери, се закриват много работни места. Хората са принудени да търсят работа извън Бов, губейки часове за пътуване до работните си места.
Гара Бов е отворена книга, страниците на която ще бъдат попълнени от бъдещето.

Светлина от миналото за бъдещето

Читалище “Светлина” е основано през 1896 година – най – старото в Свогенска община, озаряващо душите на хората повече от сто години. Факелът на тази светлина е предаван от поколение на поколение, обграждан с любов и пазен със себеотрицание за бъдещето.
Сега на нашата планета Земя живеем като в едно голямо село. Техническият напредък на съвременната цивилизация осигурява достъп да всяко кътче чрез телевизия, интернет, радио, авиация и всички видове превозни средства.

В миналото всяко село е било едно затворено общество, самозадоволяващо нуждите си от духовен живот. Чистите души на планинците са намирали поле за духовна изява в спазването и обогатяването на народните обичаи и традиции. Преданията и легендите са се преразказвали по тлаки и седенки, за да бъдат запазени за бъдещето.
В далечното минало на ХІХ век младото население на село Бов се е събирало всяка неделя в просторния двор на “Лагярете”, където под звуците на гайди, гъдулки, а при липса на такива и в такта на хороводни песни, играели хоро и се веселели. Всяка мома и ерген са носели затъкнати в коланите си домашно тъкани кърпи /пешкири/. Хващането на хорото ръка за ръка между момите и ергените не е било позволено. Хващали са се за двата края на кърпата, изключвайки физическия контакт по между си. Родителите зорко са следели за спазването на тези неписани закони. По – късно, при направата на площада в центъра на селото, съборите и игрите са се пренесли там.


През ХІХ век в село Бов е било открито килийно училище в предоставената за целта стая в дома на Алексо Толумбарски. По – късно се открива светско училище в малка едноетажна постройка, изградена от бовчани. Жаждата за организиран духовен живот на населението се сбъдва с откриването на най – старото читалище в Свогенска община – читалище “Светлина” – село Бов. Първият устав и печат на бовското читалище е приет на 02.02.1896 год. С това се полагат здрави основи за обществени прояви. Организират се вечеринки, театрални вечери с подготвени пиеси от любителски театрали. Закупуват се книги за читалището. Във всички тези дейности челно място са заемали учителите. Те са били сърцето и душата на тези изяви. 


През 1932 год. е построена триетажната, солидна училищна сграда, а в приземния и етаж е построен салон, сцена и гримьорна. На втори и трети етаж се помещават учебните стаи и канцеларии. Хората се чувстват окрилени и щастливи от новата придобивка, осигуряваща им условия за по – пълноценен духовен живот.  През 1950 год. след завършване на седми клас в прогимназиалното училище на село Гара Бов, бях избрана в ръководството на ДСНМ /Димитровски Съюз на Народната Младеж/, като отговорник за културно – масовата работа сред младежите. През 1951 год.,вече омъжена /на 15 год. възраст/ се чувствах призвана да дам своя принос за обществения живот в селото. По това време оскъдният книжен фонд на читалището беше пренесен в Гара Бов, обособяващ се като културен център на селището Бов. За читалищна дейност бе отредена една малка стая в приземния етаж на общинската сграда. Библиотекар беше Гина Виденова. Вземах от нея по 20-25 книги, изнасях ги пеша на 5 км. в село Бов и там ги раздавах на младежите. След прочитането им ги връщах и ги заменях с други.


През зимните месеци подготвяхме и изнасяхме пред населението по 4 – 5 пиеси. Организирахме смесен младежки хор от двадесет младежи и девойки, който също имаше свои изяви на сцена. Тъй като завесата на сцената беше износена и скъсана, столовете в салона изпочупени, младежката организация реши с приходите от билетите за вечеринките да бъде закупена нова завеса и нови столове за салона. За да осъществим това, взехме решение младежката организация да даде по пет трудови дни по залесяването и парите да бъдат предоставени за обновяване на салона. Това беше нашият дар за бовчани.
В годините след 1950 год. се провеждаха много общоселски събрания. Най – ентусиазиран и сладкодумен оратор беше Ради Цонев. Той умееше да рисува с такива краски новоизграждащото се социалистическо общество, пленявайки чистите души на младежите. Убеждаваше ни, че след трудния преход при построяването на социализма, в следващия по – прогресивен комунистически строй ще има щастие и по - лек и охолен живот за всички.


Ние с ентусиазъм водехме читателски просветни групи по махали и седенки. Рисувахме бъдещето във вид на огромни комини, бълващи гъсти облаци пушек – символ на изградена тежка промишленост, осигуряваща богато и щастливо общество. Пишехме лозунги, призоваващи участието на всички при изграждането на социализма – свобода, братство, равенство – красив и желан блян, залегнал в комунистическата пропаганда.
След 1954 год., много от младежите, участвали в обществения живот на село Бов, вече семейни, се пренасят да живеят в новопостроените си къщи на с. Гара Бов. Много от тях продължават участието си в мероприятията, провеждани от читалището.


Библиотеката е преместена в по – голямо помещение, в къщата на Младен Ганчов, служеща преди това за стол на работниците в предприятие “Каменни кариери” – Гара Бов. През 1961 год. за няколко месеца бях назначена за библиотекар по заместване на излязлата по майчинство Елена Пешева. През 1962 год. е построена новата читалищна сграда.
С удоволствие си спомням за работата на Ленчето, за умението и да привлича хората и да работи с тях, за начина й да сплотява колективите. За мен тя е най – умелият, богат на идеи общественик. Сформирана беше дамска вокална група. Подготвяха се пиеси при много трудни условия с издигане на сцена в училището. Две училищни стаи бяха пригодени за салон и сцена, като преградната стена между тях беше и портал от дървени елементи. Така в едната стая беше сцената, а в другата зрителите насядали на чинове и столове. Всяка вечеринка завършваше с музика и танци. Това сплотяваше хората, правеше ги съпричастни и по - добронамерени.


През 1962 год. беше построена и открита голяма читалищна сграда. Така читалището имаше вече свой дом с просторен салон, сцена с две гримьорни, малко салонче за репетиции, стая на приказките за малчуганите, библиотека, побираща вече 16 000 тома книги, канцеларии, просторно фоайе. Сформиран беше смесен битов хор от 85 души, театрален колектив, кръжок “художествено слово” за подготовка и изнасяне на рецитали. Сложено беше началото на възстановяване на обичаите – “Лазаруване” и “Кумичкуване”. През зимните месеци всяка вечер прозорците на читалището светеха да късно през нощта, подготвяше се нова проява – срещи с писатели, политзатворници, вечери на “войнишката майка”, на “донаборниците” и “активистите”, събрания и седенки. Моторът задвижващ тези мероприятия беше Ленчето. Дълги години председател на управителния съвет беше Гина Виденова – богата на идеи и инициативи, тя даваше своя голям принос за културния живот в селището ни. 

Морална награда за ентусиастите хористи беше спечелването на златен медал на VІ Републикански Фестивал на Художествената самодейност през 1984 год., с дългогодишен диригент на хора г-н Коцев. Вторият златен медал е от VІІ Национален фестивал през 1989 год.

Честването на 9 септември беше определено да се провежда в село Бов с поднасяне на венци на паметника, издигнат в чест на загиналите през войните. В читалището подготвяхме 7-8 красиви венци от името на партийните групи, предприятия и учреждения. За зарята на площада се стичаше цялото население.

През 1989 год., след напускането на тогавашният секретар Катя Ангелова, мястото бе освободено. На заседание на управителния съвет на читалището, на който бях член 26 год., предложих да бъде назначена Н. Иванова. След одобрението й от партийната организация тя беше назначена. Радвам се за своето предложение, чувствам се горда от своята преценка, защото тя оправда и надмина моите очаквания. С годините успя да се наложи като добър и инициативен организатор, натрупвайки опит в общуването си с хората и с желанието си за усъвършенстване. Нейна е идеята за откриването на Интернет център в едно от помещенията на читалището, която тя успешно осъществи.


В читалище “Светлина” бяха създадени  два танцови състава – за народни танци, с ръководител Петя Кардашка и за модерен балет, с ръководител Михаела Кардашка, женски певчески хор “Бовчанки”, с ръководител Светослав Балтаков, театрален състав, танцов състав “Нашенки”. Традиционно се пресъздава обичаят Лазаруване, а на 1 март всяко дете от Бов получава мартеница от Баба Марта.

Вече трета година се провеждат празници на Бов – с богата литературна програма, гостуване на професионални състави, провеждане на състезания по шахмат, футбол, колоездене, поход до исторически места и т.н.
Искрицата светлина е вече в ръцете на младото поколение, готово да допълни историята на Бов с много обич, талант и всеотдайност.

Младежки клуб “Хр. Коцев” – Гара Бов

През 1968 год. в приземния етаж на читалищната сграда беше открит младежки клуб “Христо Коцев”. Бях назначена за отговорник на цялостната дейност на клуба – методист, сценарист, работник в кафе – сладкарницата, чистач, организатор – с 40 лв. хонорар. Но тъй като бях пенсионер с професионално заболяване, с много малка пенсия, това все пак беше приход за семейството. И най – важното е, че отговаряше на вътрешния ми мир и потребност от такава дейност. В предоставения ни за младежка дейност етаж преди това се помещаваше  ресторантът на РПК и кухнята към него. Обстановката беше много подтискаща – неремонтирани помещения, запазили специфичната миризма от предишното си   предназначение.


Заех се със сложната задача да потърся средства за ремонт и обзавеждане. Обърнах се към “Комитета за младежта и спорта”. Помъчих се да ги убедя, че единственият начин да привлечем младежите да предпочетат клуба пред ресторантите, е да бъдат създадени комфортни условия за отдих, почивка и развлечения при нас. Комитетът откликна на молбата ми, отпусна средства, с които беше направен основен ремонт и обзавеждане. Обстановката осигуряваше комфорт, спокойствие и уют за младежите. Имахме огромен салон за шумни игри, танци и забави, две отделни помещения за кафе – сладкарница.
На разположение на младежите бяха предоставяни всяка вечер – моникс, унгарска табла, шахматни дъски, тенис на маса и др. Всяка събота и неделя имаше забави, на които свиреше оркестърът на клуба – състав от добри музиканти, харесвана от младежите. Така клубът се превърна в притегателен център, привличащ младежите от цялото Искърско дефиле. На забавите се стичаха от 200 до 250 младежи, а понякога и повече. В клуба не се сервираше алкохол, но имаше младежи, които идваха леко пийнали.

Клубът развиваше богата дейност, с провеждането на различни тематични вечери. “Вечер на младото семейство” се провеждаше ежегодно, с почетни гости младите семейства, сключили брак през изминалата година. Подготвях сценарий за вечерта – рецитали, поздравления, състезания, хумор и изненади. Мъжете плетяха, приготвяха кексове, пишеха рецепти за приготвянето на ястия. Излъчваше се комисия, която класираше участниците. Бурен смях предизвика един млад съпруг, сложил дафинов лист в каймата за направата на кюфтета. Комична гледка също беше преденето на прежда от тях. Жените се състезаваха в чисто мъжки дейности – сглобяване на рамки, дърводелство и др. 

Провеждаха се вечери на “многодетното семейство” /за семейства с повече от две деца/, на “войнишката майка”, “родилната помощ”, с гост местната акушерка, “вечер на активиста”, срещи с писатели, артисти, герои от войните, активни борци и т.н. 
В клуба се организираха и провеждаха всяка година състезания по шахмат, тенис на маса, моникс, табла и др. Купите за излъчените първенци се подготвяха и предаваха безплатно от цех “Детска радост” – Бов. Провеждахме срещи с изявени шахматисти, майстори на спорта. Не случайно има много шахматисти от Бов, удостоени със званието “Майстор на спорта”. Тази развлекателна игра, започната от ранна възраст развива ценни качества у подрастващите. Предпазва ги от търсенето на пагубни приятни усещания, като алкохола и употребата на наркотици. Калява характера им да не се поддават на тези съблазни.

Сега, вече на 72 години, обръщайки се назад към изживените си години, се чувствам удовлетворена от пълноценно изживения си живот. Прекарах живота си отдадена на обществената работа: профпредседател към промкомбинат “Скала” – Своге и в Български Спортен Тотализатор – София окръг, два мандата общински съветник в Община Своге, във Висшия контролно – ревизионен съвет на БЗНС и в още много изборни ръководства. 
Моето поколение преживя трудните и бедни години след войната през 1944 година и не по – малко трудните години на прехода, след 10 ноември 1989 год. Но бедността не е порок, особено когато умишлено и целенасочено си тласкан от злите сили. С упорит труд, честност и достойнство се носи тежкия кръст. Страшна е духовната бедност и незаинтересованост, духовната пустота и безхаберие. 

Добронамереното отношение към хората, уважението и добротата поддържат духа на човека млад до дълбока старост. Обич към всичко и всички – панацеята за вечната младост. Но вечната младост не съществува, защото физическото тяло остарява. Щастлив е този, който успява да съхрани искрица живот и жизнерадост в сърцето си, докато е жив. Затова е нужно сърце, пълно с ОБИЧ И ЛЮБОВ.